Лия Флеминг - Пощенската картичка

- Добре ли си? Не е нужно да идваш по-нататък - изкрещя Кали, когато забеляза изражението в очите на приятелката си Прими, докато пълзяха по покрива, насочили се към тясната балюстрада.

- Казах, че ще го направя, и ще го направя.

Прими започна да развива знамето, което бяха направили от възглавниците си.

- Ето, хвани онзи край.

Кали усещаше, че Прими е стигнала достатъчно далеч. Това бе нейният план и тя трябваше да го изпълни.

- Върни се... Мога да направя останалото и сама. Тук и без това няма достатъчно място за двете ни - нареди тя, но Прими бе непреклонна.

- Трябва да сме двете, и ти го знаеш.

- Мога да се справя и това е заповед! - изкрещя Кали, като погледна и видя лицата на хората, вперени отдолу в тях. Внезапно окачването на знамето им пред всички тези хора не й се стори толкова добра идея. Трябваше да го направят посред нощ, но вече бяха тук и тя знаеше как най-правилно да се постъпи. Прими трябваше да си тръгне, да бъде в безопасност. Беше по-високо, отколкото бе смятала. Да се доберат до старата камбанария, не беше трудно, но докато минаваха отвън, откъртиха няколко от разхлабените камъни и се притесниха от лекотата, с която те се търколиха изпод краката им.

- Върни се, Прими, моля те - извика отново Кали и зачака, застинала на мястото си, докато Примроуз слезе и се скри от погледа й.

Ако протегнеше ръка, Кали щеше да стигне ветропоказателя. Бяха направили примка, за да закачат знамето на него, но разстоянието бе по-голямо от очакваното. Изпъна докрай ръката си и се протегна колкото се осмеляваше, възможно най-далече, и при втория опит успя да окачи знамето. Думите, изписани с мастило на плата, бяха „Победа за пионерите“. После за всеки случай окачи около ветропоказателя и собствения си блейзър - с характерен тъмносин цвят и златисти и червени ширити 23. Когато планираха акцията, й се стори, че е чудесна шега, но сега не изглеждаше толкова забавно, а дори от високия покрив на камбанарията Кали виждаше, че никой от хората долу не се смее.

За един миг се ужаси и се вкопчи здраво в покрива, защото й се стори, че се подхлъзва, но с чувството на истинска опасност я обзе и изумително въодушевление. Направих го! Щом бе стигнала дотук, щеше да успее и да слезе, но връщането не беше никак лесно. Видя, че портиерът дотича с висока стълба, а няколко мъже държаха опънати одеяла като при пожар, в случай че падне. И тогава се вцепени, краката й изтръпнаха от страх при мисълта, че леля Фий вижда всичко това, чака я и се тревожи. Трябваше да бъде ден на триумф, а не на трагедия.

„По дяволите... какво да правя, питаше се. Запази спокойствие, върви назад малко по малко, не поглеждай надолу Камъните ще те издържат.“

Усети, че по челото й се стича пот, а дланите й бяха лепкави. Бавно се добра до балюстрадата и вече знаеше, че е в безопасност. И същевременно бе обзета от неприятното предчувствие, че нейните проблеми ще започнат едва когато стъпи на твърда земя.

- Бих искала да знам какво се опитвахте да постигнете с тази проява на глупост, Каролайн? - Мис Коркоран бе изправила двете момичета пред бюрото си, а родителите им стояха зад тях. - Да направите публична демонстрация, да изложите живота си на опасност, да посрамите родителите си, леля си... Примроуз?

Фийби гледаше как дъщеря й свежда глава. Никой от наблюдавалите случилото се не бе видял нищо друго освен опасността, на която се бяха изложили момичетата, и тя самата все още не можеше да се успокои и да овладее дишането си при мисълта какво е могло да се случи.

- Мислех, че е добра идея да напомним на всички за вашето мото, мис.

- Моето какво? - погледна я мис Коркоран смаяно.

Фийби заби нокти в дланите си, искаше й се да бъде на всяко друго място на света, само не тук и сега.

- Вие ни карахте да бъдем пионери, затова закачихме блейзъра ми да се вее на вятъра.

- Разбирам. Значи това е някаква шега на гърба на училището?

- Не, мис Коркоран. Ние основахме свой клуб на пионерите, Кали и аз. Искахме да направим нещо дръзко - като суфражетките.

- Но можехте да загинете, като се катерите по тази кула. Тя е на стотици години и не е ремонтирана, както много добре знаете. Как, за бога, успяхте да влезете там?

- Проявихме инициатива, както винаги ни казвате, че трябва да правим - отвърна Примроуз и погледна родителите си, които едва сдържаха усмивките си при нейната забележка.

Мис Коркоран не намери нищо забавно в отговора й.

- Това е била глупава и безсмислена лудория, която можеше да се превърне в трагедия и да накърни репутацията на училището ни. Гордеем се, че тук учим възпитаниците си на дисциплина и здрав разум.