Лия Флеминг - Пощенската картичка

Каролайн се обърна рязко.

- Можеш да си вървиш вече. Ще се оправя. Довиждане и ти благодаря, че дойде дотук с мен. За пръв път сините като на Артър очи бяха студени като лед, стиснала бе челюст, присвила бе устни - отпращаше я.

„Това ли е цялата благодарност, която ще получа“, въздъхна Фийби, докато вървеше бавно към портата.

„А какво друго си очаквала, чу обвинителния глас на Кити в ухото си. Отне й всичко, което е познавала досега, дори и малкото й куче, и очакваш да ти бъде благодарна? Просто й дай време.“

„Дали изобщо някога ще ми благодари за това“, зачуди се Фий. Стомахът й се сви, краката й бяха натежали. Почувства се зле. Спря на входа, искаше да се обърне и да се втурне обратно по алеята, за да дръпне дъщеря си от редицата на новопристигналите, но когато мина обратно по стъпките си, отвън не бе останал никой. „Какво направих“, проплака, а вятърът отнесе вика й. Изведнъж усети полъх на паника, сякаш току-що бе изхвърлила нещо скъпоценно, без да знае дали ще успее да го намери отново някога...

18Спрете тук! (фр.). - б. пр.

19Училището интернат от „Никълъс Никълби“ на Чарлз Дикенс, в което има ужасяващи условия и се държат зле с децата. -б. пр.

1928 година

Фийби отпътува на север и се настани за една нощ на хотел. Каролайн щеше да остане през дългата лятна ваканция в Далраднор, за да навакса изпуснатото с кучето и понито си Хектор. Без съмнение сър Лайънел щеше да осъществи някоя от тайните си визити, защото той продължаваше да проявява интерес към внучката си.

Фийби тъкмо бе завършила снимките за един ням филм с участието на Айвър Новело - и режисиран от Алфред Хичкок. След успеха на „Наемателят“ той снима още един филм на ужасите. Ролята й бе незначителна, но все пак беше в компанията на добри актьори. Всички говореха за новата технология на цветните филми със звук и това щеше да повлияе решително на нейната кариера. Някои от актьорите от немите филми имаха ужасни гласове. За награда щеше да заведе Кали в студиото и беше сигурна, че семейство Макалистър щяха да й предложат да остане със съученичката си Примроуз. Двете момичета бяха странна двойка, но Каролайн обичаше да ходи в тяхната къща в Йоркшир.

Харогейт бе само на няколко километра от Лийдс, но атмосферата и настроението на мястото бяха много различни. Там живееха богатите, имаше изискани магазини, прочути спа центрове и в непосредствена близост - много свободно пространство. Фийби никога не говореше за Лийдс и за връзката си с града, нито обсъждаше историята на Джо и Берил. Кали отдавна бе спряла да пита за родителите си. Понякога Фийби се сещаше за Тед, единствения жив член от семейството - дали всъщност бе още жив? Дори да се срещнеха сега, бе много вероятно да не се познаят.

Фийби обичаше да посещава „Сейнт Маргарет“. Огромното каменно училище я изпълваше с благоговение - с добре оформените цветни лехи, с морето, чиито вълни се разбиваха в ситния чакъл точно отвъд границите му. Мястото бе идеално за интернат. Артър щеше да се гордее, че дъщеря му учи тук. Колата й приближаваше и тя можеше да види естрадата, издигната за училищния оркестър, и оградената спортна площадка. Запъти се към мястото за шести клас и срещна въодушевена група млади дами, които й задаваха интелигентни въпроси, а тя с удоволствие говори откровено за филмовия и театралния си опит. Официалният обяд бе сервиран в голямата шатра за специални гости и родители, а наоколо обикаляха момичета, които се стараеха да бъдат полезни и се бяха издокарали в красиви летни карирани рокли.

Шествието за края на учебната година се провеждаше на моравата. Представляваше марш на суфражетките - от облечени в кринолин дами от викторианската епоха чак до войнстващите поддръжнички на Панкхърст—, които се оковаваха за парапети, а полицията ги арестуваше. Представлението не беше лошо: с много преиграване и мелодрама. Момичета, облечени като затворници, в престилки от зебло и с бонета; момичета, които маршируваха под развени знамена, носеха сребърни стрели, за да покажат, че са били в затвора, и пееха химна на суфражетките „Рамо до рамо“.

Фийби продължаваше да търси Кали и нейната приятелка сред тълпата от момичета, но в представлението участваха основно пети и шести клас. Щяха да се срещнат за чая.

Шествието стигна до кулминацията си и всички ръкопляскаха, когато внезапно се разнесе неочакван и силен камбанен звън от старата камбанария. Хората вдигнаха глави и видяха, че на покрива има движение. Две момичета са катереха нагоре с нещо, увито около тях. На леещата се слънчева светлина не можеше да се сбърка, че едното има яркочервена коса, а другото се е запътило към мястото, където ветропоказателят се въртеше от вятъра. Тълпата родители ахна шумно. Фийби се вцепени от ужас. За миг отново преживя случката с Емили Дейвисън. Не можеше да стори нищо друго, освен да се моли: „Само да не е моето дете, моля те, Господи, само не моето дете...“