Лия Флеминг - Пощенската картичка

Сега Прими не я слушаше, потънала в разглеждането на специалния албум на леля Фий -голям албум с червена кожена подвързия, пълен с театрални програми, снимки от представления и пощенски картички от времето й като „весело момиче“.

- Не е ли красива? - усмихна се Прими. - Искам да кажа, не че е стара или нещо такова, но на тези картички прилича на филмова звезда, а тези шапки...

- Мисля, че са нелепи, особено онези с широката периферия. Можеш ли да си представиш да обикаляш по улицата с такава шапка? Толкова са натруфени.

Кали обичаше простичките прави поли и клошираните шапки, които бе видяла по улиците на Лондон, но все още от всички свои дрехи предпочиташе килта и пуловера.

- Харесват ми и снимките й в униформа. - Прими обърна страницата и посочи една снимка, направена в болница. - Служила е във Франция.

- Само в някаква концертна част, изнасяли са представления, не като майка ти в болница на бойното поле - отвърна Кали. „Бети Макалистър е била много по-смела, отишла е чак в гръцките планини да помага на сръбската армия“, мислеше си.

- Мама казва, че да повдигаш духа на войниците, е било също толкова важно, колкото и да помагаш на ранените - каза Прими, която винаги искаше да вижда и да изтъква добрата страна на всичко. Продължи да разгръща страниците. Тя бе твърда в това отношение и не позволяваше на Кали да я принуждава да казва неща, които не иска. Най-накрая на албума имаше купчина неподредени неща, които се разпиляха по масата: пощенски картички и писма. Прими вдигна една. - Кой е мистър Хари Бордман? Така и не е изпратила тази картичка. Все още има пощенска марка на нея...

- Мисля, че е баща й... моят дядо - отвърна Кали. Погледна я по-внимателно, макар че от години не бе проявявала интерес към албума.

- Не знаех, че той е живял в Лийдс. Дали още живее тук?

- Починал е, също като майка ми и баща ми. Никога не съм го виждала.

Семейство Бордман не присъстваше в живота й: нямаше картички за Коледа или подаръци, нито писма. Беше забравила, че това е бащата на Фий.

- Познаваш ли Лийдс? - Любопитството й се бе пробудило.

- Малко. Хънслет е на юг от него, така мисля. Минаваме покрай града с влака. Имаш ли други роднини там?

- Мисля, че имам някакъв чичо.

- Можем да отидем и да го намерим. Не е толкова далече от Харогейт.

- Не съм сигурна. Мисля, че леля ми не се разбира със семейството си. Никога не говори за него - каза Кали.

- Но ако чичо ти живее там, може да имаш и някакви братовчеди.

Кали погледна адреса.

- Предполагам, че няма да навреди, ако отидем да го видим.

Прими отдели картичката от останалите.

- Ще бъде истинско приключение - търсене на отдавна изгубените ти роднини. После можеш да изненадаш леля си с това, което откриеш - като в историите за Анн от фермата „Зелените покриви“.

Прим много харесваше тези истории заради неприятностите, които преживяваше Анн Шърли поради червената си коса.

- Ще видим - отвърна Кали предпазливо, но вдигна някои от старите пощенски картички на леля Фий, за да може да ги разгледа насаме.

Два дни по-късно взеха заедно влака, който пътуваше на север, натоварен с раници и куфари. Кали обичаше да остава при Макалистър. Винаги бе оживено - братя, кучета; телефонът непрестанно звънеше в коридора. Братът на Прим, Хамиш, бе отличен бойскаут, но щеше да ходи в колеж за лекари; беше почти зрял човек, но все още забавен. Доктор Бети имаше клиника за майки и бебета, а доктор Джим имаше кабинет в пристройка към къщата им. Момичетата бяха оставени да се забавляват сами, но вечер всички се събираха в трапезарията и шумът и разговорите там направо оглушаваха Кали след тишината в апартамента на Фий.

Прим бе дала великата идея да отидат с влака до Лийдс и да потърсят чичото на Кали, който тя си спомни, че се казва Тед.

- Донесе картичката с адреса, нали? - попита Прим.

- Не - отвърна за неин потрес Кали. - Но беше на Пийл стрийт.

- Кой номер?

- Не помня.

- Честно, от теб никога няма да стане свестен детектив.

Прим четеше детективския роман на Дороти Л. Сайърс „Силна отрова“ и постоянно бълнуваше за Хариет Вейн.

Скоро пристигнаха в града и взеха автобус по Хънслет роуд. Районът бе пълен с мрачни, покрити със сажди павирани улички. Къщите бяха долепени една до друга, без градини. Сигурно леля Фий бе израсла на това място и Кали бе шокирана. Прими не беше разстроена от бедняшките улици. Тя явно разбираше, че не всички семейства живеят като тях. Кали обаче познаваше само Кенсингтън, „Сейнт Маргарет“ и Далраднор. Усети, че й прилошава.