Лия Флеминг - Пощенската картичка

- Не съм сигурна... не съм много добра компания, а и децата явно не ме харесват.

Прим я погледна.

- Съжалявам. Знам, че сигурно е трудно да изминеш целия този път, но Либи няма търпение да се срещне с теб, а и имаме толкова много да наваксваме. Поддържах връзка с майка ти и отидох на погребението й. Всички стари момичета от „Гейети“, хористките от недалечното минало, се появиха в целия си блясък - от главата до петите в кожи. Мисля, че Далраднор никога не е виждал нещо подобно. Жалко, че ти не... Няма значение, сега ще видиш с очите си къде е погребана.

„О, Прим, знаеш как да ми натриеш носа. Едва стъпих на родна земя и ти не пропусна да ми напомниш за недостатъците ми“, въздъхна Кали, но не каза нищо, докато се качваше в просторната кола на Примроуз и потегляха към Лондон. Изведнъж почувства, че това ще бъде посещение, което трябва да издържи, а не да му се наслади.

Прим и Ралф живееха в покрайнините на града, недалеч от гарата, в самостоятелна къща с голям двор, имитираща стила „Тюдор“ и разположена на булевард с много дървета. Прим имаше прислужница и градинар и прекарваше времето си в ръководене на момичешката скаутска организация в Женската доброволческа служба към църквата. Кали се опита да се впечатли от бляскавия дом и новите екстри вътре, но животът на Прим бе безкрайно чужд на всичко, преживяно от нея. Децата бяха хубави и учтиви, но Питър я изнервяше, защото бе на възрастта, на която бе и Дезмънд, преди да го изгуби. Той бе любознателен и жив. Добре, че имаше провизии в куфарите си, иначе Кали щеше да полудее и да разочарова всички. Беше ужасно да осъзнае, че и Прим е надраснала детското им приятелство. Тя бе всичко, което Кали не беше: надеждна и доволна от съдбата си, малко самовлюбена. Ралф беше мил и не им се пречкаше. Кали беше отегчена и се опита да си намери извинение, за да се изнесе.

- Но вече е почти Коледа. Трябва да я прекараш с нас. Дай си време да свикнеш със средата, преди да се отправиш към Шотландия - каза Прим една сутрин на закуска.

- Защо трябва да ходя там?

- Далраднор Лодж е твоят дом.

- Вече не. Казах им да го дадат под наем. Не мога да понеса снега там, особено след слънцето на Египет.

- Но ти винаги си била толкова щастлива там. Би било жалко... - Прим млъкна, осъзнала, че е казала твърде много.

- Не си спомням да съм била щастлива по време на последното си посещение там... или си забравила?

- Това беше ужасно недоразумение, Фийби беше много разстроена. Тя никога не се възстанови от шока. Имаш ли новини за Дезмънд?

Това беше първият път, когато споменаваха името му. Кали се напрегна. Какво можеше да каже?

- Да, той е добре - излъга тя. - Справя се отлично в училище, а и въздухът в Австралия се отразява прекрасно на децата. Ходят боси... постоянно пише за спортните си занимания.

Как бе успяла да измисли това? Но пък и историите винаги бяха силната й страна, когато трябваше да си измисля прикритие по време на специалното им военно обучение. Надяваше се това, което е казала, наистина да е вярно.

- Заета ли си днес? - каза внезапно Прим. - Днес следобед трябва да се погрижа за цветята в църквата. Би ли завела Питър в парка и да прибереш Либи от училище в четири часа? Заведи го да се полюлее на люлките.

Кали кимна. Това беше най-малкото, което можеше да направи, а така щеше да има възможност да се отбие в магазина за алкохол, за да попълни запасите си, да купи цветя за благодарност на Прим, както и цигари. След това щеше да си тръгне, да си намери някакво извинение, за да напусне това уютно гнезденце.

Декемврийското слънце бе слабо, но небето беше светло. Беше се загърнала в едно от саката от туид на Прим. Питър подскачаше по пътя, нямаше търпение да отиде на пързалката и на въртящата се платформа в парка. Кали се опитваше да се преструва, че е просто още една майка, излязла навън с малкото си момченце, но с червената си коса и лунички той бе миниатюрно копие на Прим.

Хубаво беше да усеща мириса на свеж въздух след праха и горещината на пустинята, но тя беше жадна, а все още имаше цял час до края на училището на Либи. И тогава забеляза на оживеното кръстовище изискан хотел с чайна към него. Биха могли да влязат вътре на топло и да си поръчат препечени чаени кексчета, а тя щеше да си вземе чаша коняк, за да изкара до вкъщи. За да бъде сигурна, че ще изпълнят поръчката й, отиде в салона за гостите на хотела.

- Дали е възможно да получа прилично питие? - попита тя сервитьорката.

- Все още сме в извънработно време, но ще попитам управителя - бе отговорът.