Лия Флеминг - Пощенската картичка

- Но не и ако е била алкохоличка. Тогава със сигурност е починала отдавна.

Мелиса се чувстваше неловко от тази тема.

- Но ти не знаеш какво е преживяла. Не бива да съдим човек, ако не сме били на негово място.

Мел остави рязко чашата с кафе на масата.

- Но аз знам какво е да живееш с алкохолик. Знам какво причини алкохолът на родителите ми.

- И баща ти ли е страдал от това бреме?

Мел кимна.

- Казаха ми, че пристрастеността може да се предава по наследство. Опитвам се да внимавам какво пия, а и без това не е добре за гласа ми. Не мога да преживея всичко това отново.

Бе чула достатъчно от Либи Стюард и нищо от историята й не звучеше окуражаващо.

- Благодаря ви за срещата и за това, че ме ориентирахте в ситуацията.

- Не съм сигурна, че помогнах много, но нека поддържаме връзка. Ще се радваме да те чуем как пееш. Често ходим на концерти в Уигмор хол, когато сме в града. Имала съм привилегията да чуя дебюта на някои невероятни млади певци там. Може би скоро и ти ще си сред тях.

Мелиса се надигна от масата и се опита да привлече погледа на сервитьора.

- Да не си посмяла да платиш и пени - настоя Либи. - Аз те поканих.

Стиснаха си ръцете и си обещаха да се чуват, после Мелиса излезе бързо от претъпкания магазин на свеж въздух. От затворените пространства и дългите разговори гърлото й се свиваше. Искаше да се разходи и да се наслади на коледните светлини в магазините и на прекрасните витрини на „Селфридж“. После зави по малките улички, за да осмисли цялата информация, която бе научила.

Каролайн Лойд-Джоунс бе алкохоличка, Лю също бе такъв. Чисто съвпадение ли беше, или имаше и нещо друго? Поне сега Мелиса имаше името й по мъж и адреса на къщата в Шотландия. Ако тази жена е имала дете, подписът й щеше да е в свидетелството за раждане и Мел можеше да свърже нещата. Имаше ли някъде там една стара дама, която може би й беше роднина, и ако бе така, не трябваше ли да я потърси?

След това, което току-що бе чула от Либи, вече не беше сигурна, че тази мисия си струва усилията. Всичко бе толкова объркващо. Стигна до края на Хай стрийт и спря на тротоара, за да пресече улицата. Именно тогава нещо трепна у нея и тя изпита странно усещане, сякаш чу съвсем ясно гласа на баща си, който й прошепна в ухото: „Продължавай, Мел, продължавай.“

1965 година

Кали се разхождаше из красивите пътеки на Котсуолд и се наслаждаваше на аромата на кафявата разорана земя и на първата свежа пролетна зеленина по живия плет. През последните осем години обикаляше баровете на градските хотели и спокойните кръчми из провинцията. Ту имаше постоянна работа, ту се хващаше временно на случайни места в отдалечени райони, където клиентите бяха щастливи с пая си и халба бира в ръка. Наливаше бира, приемаше бакшиши и това й стигаше, за да посреща насъщните си нужди. Не беше животът, който си бе представяла, но все пак бе някакъв живот.

Разходката и унесът й бяха прекъснати от викове, които идваха иззад плета. Чуваше ругатни и крясъци, така че се затича към вратата и се втурна към полето, за да види какво става. Фермерът, когото познаваше като един от редовните клиенти на „Каруцата и конете“, биеше овчарско куче с пръчка, а лицето му бе почервеняло от гняв. Животното се свиваше и квичеше от болка, подвило опашка между задните си крака. Беше старо и много слабо за пастирско куче.

Кали се вбеси.

- Какво си мислиш, че правиш, Тед Флечър? - извика тя с най-властния си тон.

- Гледай си своята работа. Разкарай се и си отивай в кръчмата.

- Да не си посмял да се държиш с кучето си по този начин!

- Това е моят звяр, моята непокорна кучка!

- Изглежда ми полумъртва от глад - продължи Кали, като пристъпи напред. Фермерът размаха сопата си във въздуха, за да я предупреди от разстояние.

- Не ми прави тия женски префърцунени номерца, Кали, сякаш си много важна дама. Ти си една кръчмарска фльорца, прибирай си се в „Каруцата“. Ако си знаеш интереса, ще се разкараш оттук.

Кали видя заплахата в очите му. Той беше един от онези постоянно висящи на бара простаци, но тя никога не го бе окуражавала.

- Изглежда зле наранена. Позволи ми да видя как е.

Кали не се боеше от побойници като него. Беше видяла твърде много и от съвсем различно ниво в лагера как размахват бухалки и камшици. Изведнъж сякаш се пренесе отново там, обратно на плаца, стоеше предизвикателно изправена, но все пак се опитваше да не мърда, за да не я пребият. Това бе сцена, която от години изплуваше пред очите й, сякаш я гледаше на филмов екран. „Не съм се борила за свободата си, за да намеря побойници на прага си“, каза си тя, докато се опитваше да огледа свитото от страх създание. Фермерът Флечър й препречи пътя. Беше нисък, но набит, с косми, които излизаха от ушите и носа му като свинска четина.