Лия Флеминг - Пощенската картичка

Това напомни на Кали за времето, когато с Мари и Мади бягаха през гората. Когато разбраха, че е бездомна, й предложиха да се присъедини към тях и тя не се поколеба.

- Изглеждаш като човек, който се нуждае от доста яхния - засмя се едно момиче, което се казваше Петал, и й подаде димяща купа.

Имаше и други вързани кучета, които Доли обикаляше и душеше, както и босоноги малки деца със сплъстена коса, които тичаха из целия лагер - за тях се грижеха млади момичета с дълги поли и спуснати коси.

Пътуващите бродяги бяха мили и деляха с Кали това, което имаха, приемаха я, без да й задават въпроси. Говореха за пътуванията си и за местата, на които се приютяваха в студените месеци: изоставени отдалечени къщи, затворени празни имения, в които можеше да се влезе и да се използват. Някои заминаваха за Франция за vendange - гроздобера - или на север, за да берат картофи. Това беше един нов свят за Кали, живот като на циганите - в керван от едва движещи се таратайки. Имаше и по-възрастни двойки, които водеха простичък живот, без да се интересуват от напредък в кариерата. Говореха за мир и любов, и медитация, някои практикуваха йога и слушаха индийска музика; разказваха за гурута, които проповядват правилата на близкия до природата живот. Дадоха й импровизирана палатка и една черга. Всички допринасяха с пари за общата прехрана и за бензин.

В тази хаотична на вид общност за пръв път от години Кали се почувства в безопасност, а с Доли като спътничка тя никога не беше сама. Всички наоколо бяха приятелски настроени. В това общество всъщност имаше определен ред, имаше правила за неприкосновеност на личния живот, за споделяне и подпомагане. Хората идваха и си отиваха, имаше спорове и лични конфликти, но някак беше по-просто да ги обсъдиш сред мъглата на наркотичния дим.

Кали знаеше, че не може да продължи да живее на път още дълго и че скоро, преди зимата да дойде, трябва да намери по-постоянно място за себе си и за Доли. И все пак се боеше, че ако се захване отново да работи в кръчма, изкушението ще я надвие. Какво друго обаче можеше да върши сега?

Една сутрин увиваше ябълки в стар вестник, за да ги запази по-дълго, когато едно заглавие привлече погледа й. Разопакова ябълката и изпъна хартията, като примижа, за да фокусира поглед - отвикнала бе да чете, а и още нямаше очила. Политик на име Айви Нийв лобираше в парламента за пълно обезщетяване на жертвите от концентрационните лагери. Един милион паунда бяха заделени за оцелелите от Германия и депутатът искаше да бъде сигурен, че хората ще получат това, което им дължаха. Тя със сигурност щеше да се класира, нали? Сгъна вестника в джоба си, за да го препрочете по-късно. Може би щеше да попита Петал и другите какво мислят по въпроса.

Беше твърде късно за Селин да си поиска дължимата компенсация, но не и за нея, реши Кали. Еднократната сума щеше да й помогне да си стъпи на краката. Но за да я поиска, трябваше да напусне общността и спокойствието на Лагера на залеза, да се върне в света на костюмите и бюрокрацията и да се регистрира в Лондон. Получаваше военната си пенсия, но с течение на годините се бе отдалечила от мястото, където трябваше да си я взема. Все още имаше войнишка книжка и документи, които доказваха коя е. Всичко останало беше забутано или забравено някъде. Вече не притежаваше паспорт. Сякаш почти не съществуваше на този свят.

Кали нямаше нужда от огледало, за да знае, че прилича на клошарка с рошава коса, нахлузен импровизиран гащеризон и със забрадка. Официалните й дрехи бяха намачкани и натъпкани в една чанта, но едно хубаво изпиране можеше да ги докара в достатъчно приличен вид, за да мине оценката на комисията.

Как ли щеше да се чувства Доли, вързана на тротоара, затворена по цял ден, докато господарката й си търси работа и стая? Доли я бе спасила от пиенето и кръчмите и й бе дала нов живот. Може би щеше да е по-добре да я остави тук, където децата си играеха с нея. Тя беше напълняла и бе загладила козинка. Как можеше Кали да я върне обратно в един свят, където кучетата не бяха желани?

Кали седна и погали старото момиче. Знаеше, че това, което Доли й бе дала, беше безценно: абсолютна лоялност и безусловна обич, а в замяна всичко, което искаше, бе уважение и препитание. Доли я бе върнала отново към живота, като й бе помогнала да се почувства отговорна за някого другиго освен за себе си. Тази стара овчарка бе космат заместител на Дезмънд. Кучето заслужаваше да изживее достойно дните си, да се установи на спокойно място. Напоследък Доли спеше много, като че ли бавно се бе запътила към последната си почивка. Да я накара да броди отново по улиците, щеше да бъде жестоко спрямо нея. Годините лошо отношение и спане по студените каменни подове й бяха причинили артрит.