Лия Флеминг - Пощенската картичка

- Не мога да те отведа оттук, без значение колко ще ми липсваш - изхлипа Кали. - Ако тръгна, трябва да съм сама.

Беше мъчително, истинска агония да вземе това решение. Отчасти знаеше, че е време да се върне отново във външния свят. Може би все още имаше шанс да бъде полезна. Сега беше трезва и виждаше нещата много по-ясно. Ето я, криеше се тук и ближеше раните си, както Доли ближеше своите. Бяха от една порода, но тя все още бе достатъчно млада, за да си намери някаква цел. Част от училищната дисциплина в „Сейнт Маргарет“ никога нямаше да изчезне от сърцето й. „Напред и нагоре“ бе девизът на училището. Тя бе жива, докато много други, които познаваше, не бяха. Заради тях трябваше да продължи напред, дължеше им го. Никога не е прекалено късно за втори шанс, тя го знаеше, но къде и кога, щеше да зависи от следващата част на пътешествието й.

„Защо трябва да оставям след себе си всичко, което обичам, проплака Кали. Защо винаги трябва да продължавам сама?“

Пооправи се за пътуването до Лондон, изрови от багажа си черна пола и сако, бяха доста старомодни, в стила на петдесетте, но вършеха работа. Петал боядиса посивелите й коси руси, след което Кали повдигна косата си на френски кок. Изтегли пенсията си, за да си купи билет за влака и да плати за стая за през нощта. Знаеше, че трябва да отиде в старите офиси на Военното министерство и да попълни формулярите, но не бе сигурна какво да прави, когато се завърне в онзи свят.

Изведе Доли за една последна разходка по брега на реката. Опита се да й обясни защо заминава и че докато се установи някъде, тя трябва да живее тук, в лагера.

- Щом намеря подходящ дом, ще се върна веднага за теб, обещавам - прошепна й. Още докато говореше обаче, имаше чувството, че това е тяхното последно сбогом.

Увереността и решителността не я напуснаха през цялото пътуване след Глостър, но когато пристигна на гара Падингтън, краката й се разтрепериха от шума и суматохата, от многото хора, които се бутаха пред нея. Изпоти се, искаше да избяга от оживената улица, от шума на клаксоните и рева на мощните двигатели на колите. Как бе могла да забрави колко забързан и натоварен бе трафикът тук? Чувстваше се като странник в чужда земя, притеснена от множеството хора около себе си. Спомени от Лайпциг нахлуха в главата й, изгуби представа къде се намира, искаше й се да избяга.

Не беше нужно да бърза към Уайтхол. Нямаше никаква енергия и сила, за да се придвижи по някога познатите улици. Нуждаеше се от нещо, което да я ободри, от едно питие. След като се сгрееше с чаша коняк, щеше да бъде в състояние отново да се изправи пред света. Нима не заслужаваше награда за въздържанието си през последните месеци? Ето, за късмет наблизо имаше някакво заведение. Кали отвори вратата и влезе вътре.

7Royal Society for the Prevention of Cruelty to Animals (RSPCA) - най-старата и най-голяма подобна организация в света. - б.пр.

„Какво правиш тук?“ Мелиса се взираше във водите на Лох Далраднор, опиваше се от чистия пролетен въздух, загледана във вълните, потрепващи в сребристо и златисто под слънчевите лъчи. „Какво общо има това място с мен? Защо пропилявам великденската си ваканция, за да дойда толкова далеч на север, какъв беше този внезапен каприз?“ Това бе мястото, за което Либи Стюард бе казала, че може би държи ключа към наследството на Лю. Абсолютно налудничаво пътуване, как бе могла да тръгне, когато имаше да учи за устните изпити?

Хонорарът от участието й в „Сътворението на света“ 8бе причината да може да си позволи тази екстравагантност.

Да, страната бе красива, въздухът беше свеж и прохладен, гледките - зашеметяващи, но това не бе целта на посещението й. Тук беше, за да задава въпроси, но откъде да започне?

Не гореше от желание да предприеме това пътуване. Може би бе грешка, че отново отказа предложението на Марк за помощ, но след като вече бе стигнала дотук, по-добре беше да се постарае разходите, които бе направила, да си струват.

Скоро той щеше да разбере намека й и да загуби интерес към мисията, но настойчивостта му бе объркваща. Не беше свикнала някой да й помага така, особено мъж. Сила и Анджи, приятелките й от колежа, смятаха, че е сладък, и й бяха предложили да я „спасят“ от него. Той определено беше ерген и необвързан, установи Мел. Споменатата Сара беше голямата му сестра, с която живееха в един апартамент, за да си поделят сметките. Защо приятелките й не разбираха, че колкото и да го харесва, той не се вписваше в бъдещите й планове?