Лия Флеминг - Пощенската картичка

- И този Дезмънд е бил от селото?

- О, божке, стана голяма каша. Майка му се върна късно от войната и откри, че го няма. Обвини за станалото мис Фей. Двете се скараха. Хората казват, че шокът я е убил.

- Момичето пита за този Дезмънд, Нета - напомни Изабел и повдигна нетърпеливо вежди.

- Той беше от голямата къща, малкото момченце на мис Кали. Съпругът й не беше в картинката, доколкото знам. Дълго време беше живяла в Египет. Записа се в армията и участва във войната. Никой повече не я видя. Джеси не пишеше писма, само пращаше по някоя картичка за Коледа. Мисля, че се срамуваше, че се е развела... Не мога да ти помогна повече, мила. На всички ни беше много жал за мис Фей. Тя беше добра душа, такава си беше. Племенницата й така и не дойде за погребението...

- Имате ли снимки на някого от тях?

Мелиса знаеше, че трябва да се възползва от момента, докато Нета е на вълната на миналото.

Изабел започна да рови в стенния шкаф.

- Може да има някоя в старата кутия с документи. Все се каним да подредим старите й снимки и да я накараме да напише имената на хора на гърба, преди да ги забрави.

Нета остави куките си встрани и прегледа фотографиите с костеливите си пръсти.

- Ето една от сватбата на Джеси.

Мел се втренчи в булката в красива рокля и в младия мъж в униформа на Военновъздушните сили, снимани на верандата на църква. Имаше и друга на същата жена като по-възрастна, с прибрана назад коса, която стоеше до дете, несъмнено момче, с къси панталони. Мел възкликна с вълнение:

- Това трябва да е баща ми!

На гърба й бе написано:

- Луи. „Руби Крийк“. Коледа 1946 година.

- Бих искала да направя копие на тази снимка. Нямам негови снимки като дете. Това определено е той.

Беше изумително - да се взира в тази невинна закачлива усмивка. Познаваше отлично тази негова усмивка, беше я запазил дори в последните си дни. В това лице имаше очарователна невинност, но и вътрешна сила.

- Можеш да я вземеш, Мелиса. Ясно е, че ти си дъщеря на Луи. Не зная какво е станало с малкия Дезмънд - въздъхна Нета и продължи с плетивото си.

- Възможно ли е да са едно и също момче? Малко е далечна връзката, но има едно място, от което можеш да научиш повече - предложи Уили. - Винаги можеш да погледнеш енорийските архиви.

Останаха да пийнат чай, Мелиса им разказа за успешния строителен бизнес на семейство Бойд в Аделаида. Нета сподели още някои неща, които знаеше за мис Фей и семейство Сетън-Рос.

После се върнаха в селото и отидоха до къщата на свещеника. Уили я представи на пастора, който извади регистъра и започна да прелиства страница след страница, изписани със стари имена, които Мел не познаваше, докато стигна до 1939 година и страницата с кръщенета. Позна името веднага, особено след това, което й бе разказала Нета. Ето го доказателството черно на бяло: „Дезмънд Луи Лайънел Лойд-Джоунс. Кръстен на Великден 1939 година. Майка: Каролайн Рослин Лойд-Джоунс. Баща: Тобайъс Лоуд-Джоунс (починал).“

- Мисля, че имаш отговор на въпроса си - усмихна се Уили.

- Струва си да го отпразнуваме - отвърна Мел. - И съм изключително признателна на всички ви.

Сега можеше да си тръгне, след като вече бе разкрила истинската самоличност на Лю и бе разгадала загадката за рожденото му семейство. Вече можеше да се върне към своя живот. Нямаше какво повече да търси, нали? Но въпросите продължаваха да я преследват. Какво бе направила Каролайн, че Джеси е решила да отведе сина й със себе си толкова далече? И защо, ако тя бе ходила до Австралия през 1947 година, се бе върнала у дома с празни ръце? Как бе могла да остави малкото си момче в Австралия, когато е знаела, че той е нейно дете и трябва да е с нея? Защо никой не бе казал на баща й кой е всъщност? Всички тези странни въпроси все още се нуждаеха от отговори.

Не беше достатъчно само да знае голите факти. Трябваше да стигне до дъното на тази история. „Няма смисъл да оставям всички тези загадки да висят във въздуха“, въздъхна Мел.

Беше почти тъмно, когато се озова пред портите на Далраднор Лодж, загледана през алеята към високата къща със стъпаловиден покрив. Чуваше как някакви деца крещят, докато играят навън в здрача, а след това един глас ги повика да се прибират. Ако това бе наследствената къща на Каролайн, защо тя така и не се бе завърнала тук? О, по дяволите! Това забързано посещение не беше краят на нейната мисия, а - както Чърчил бе казал някога - „краят на началото“. За да отговори на измъчващите я въпроси, трябваше да намери Каролайн. Ако все още бе жива.