Лия Флеминг - Пощенската картичка

15 май 1916 година Сърце на сърцето ми,

Съжалявам, че ти пиша съвсем кратка бележка в отговор на твоята картичка. Боя се, че няма никакъв шанс да си взема отпуск от този ад. Предстои голяма офанзива (не трябва да казвам това, тъй като сам цензурирам пощата си). В последното си писмо ми се стори притеснена, сякаш нещо тормози мислите ти. Съжалявам, че не можа да прекосиш Ламанша, както искаше, а ви изпратиха на нова обиколка из страната.

Радвам се, че сестра ми Верити реши да учи за медицинска сестра и познава приятелката ти Кити. Опитвам се да накарам татко да свикне с мисълта, че ще се оженим веднага, щом се прибера вкъщи. Още нямам отговор от него. Ще се омъжиш ли за мен, ако ме лиши от наследство и остана без пукната пара?

Пиша ти на остатък от свещ в землянката, докато моят адютант хърка по-мощно от

Дебелата Берта 6...

Кали се сви трепереща на стола на палубата, защото предчувстваше какво предстои за обречените любовници. Датата показваше, че Фийби вече е знаела, че е бременна, и е била отчаяна, ако се съди по смачканото писмо с печат „Върнато“...

Толкова съжалявам, че те натоварвам с това, но трябва да споделя с теб новината, която изпълва уплашеното ми сърце. С теб сме на път да донесем нов живот на света. Лекарят каза, че в края на септември вече няма да сме двама, а трима, с божията воля.

О, върни се, за да споделим този важен момент заедно. Ако Бог ме благослови със син, той ще носи безценното ти име. Той трябва да се роди сред любов, а не в срам.

Твоя любяща съпруга и майка на детето ти...

Кали се вцепени, с болка осъзнала, че се е родила с грешния пол. Затова ли Фий я беше изоставила? Поне бе имала смелостта да пише на любовника си, което бе повече от това, което самата тя бе направила. Феран бе умрял, без да знае, че има син, за когото да живее. „Как съм могла да проклинам собствената си майка за нещо, което аз дори не направих? Защо никога не сме говорили за тези неща?“ Имаше кратка телеграма, пъхната в плик: МИЛА, ПОЛУЧИХ НОВИНАТА, ЩЕ ПИША. ВСИЧКО ЩЕ БЪДЕ НАРЕД. АРТЪР.

Поне бе разбрал за бебето, но защо не бе дошъл? Погълната от историята на родителите си, Кали отвори следващото писмо.

Поисках отпуск по важни семейни причини. Ще си дойда на 19 септември, така че бихме могли да се оженим на 20-и. Писах на семейството си и можем да се възползваме от нашата къща в Шотландия за кратък меден месец. Далраднор е любимото ми място и искам да го споделя с теб. Подходящо е, така ще бъдеш далеч от мръсния въздух на града. Не мога да си представя по-добро място да родиш нашето дете.

Новината ти повдига духа ми. В разгара на такава касапница си мисля как ще се роди красивото ни дете и се моля на Бог то никога да не познае ужаса на окопите и на войната.

Лека нощ, скъпа моя.

Кали вдигна глава, загледана в кървавочервеното слънце, което се издигаше над морето като знамение. Усещаше как сълзи на облекчение избликват от очите й при мисълта, че Артър е знаел за нея и че тя е била желана от него. Колко жалко... за пръв път усещаше вълнението на Фийби и после горчивата й скръб, задето е била оставена сама да се справя с последиците от тяхната любов. Далраднор беше нейното убежище и Артър бе прав. Тя самата също бе обичала живота си там с Дезмънд...

Имаше още две писма, но се боеше да ги прочете, защото знаеше какво ще се случи. Слънцето беше почти изгряло, тя трепереше и се нуждаеше от питие, но някаква сила вътре в нея й пречеше да помръдне от стола на палубата.

Намери писмо от непознат, който разказваше за края на Артър.

Изправяхме редиците си след поредния удар, борехме се с упоритите остатъци от съпротива близо до село Лебьоф, но врагът не пускаше оръжието си въпреки всичките ни усилия. Артър поведе малък взвод напред, за да разузнаят, но бяха простреляни. Те спасиха живота ни с предупредителен огън, но с цената на собствения си живот...

Хората му го погребаха в района с цялата церемония и грижа, които можеха да отделят в този момент, като се има предвид опасността, на която бяхме изложени.

Сложихме знак на мястото, където бе повален...

Кали си спомни разораната земя във Франция, която бе посетила толкова отдавна с Фий -пустото поле с обелиска. Ако знаеше всичко това тогава... но поне вече бе наясно колко смел е бил Артър и колко са го уважавали. Радваше се, че той никога няма да разбере каква каша е забъркало в света нейното поколение, че жертвата му е била краткотрайна и че тя също е трябвало да пожертва своя любим пред глутницата на войната.