Лия Флеминг - Пощенската картичка

Само джинът й помагаше, отнемаше страха, болката и срама. Докато получаваше редовната си доза от него, можеше да оцелее, да се плъзга по повърхността в елегантна мъгла. Можеше да забрави Дезмънд. Той нямаше да я познае сега и така бе най-добре. Стореното бе сторено. И все пак...

Синът й беше там, в сънищата й, тичаше по брега на езерото, но после се издигаха бараките от лагера и големият валяк се спускаше към нея, за да я премаже. Чуваше как кучетата разкъсват човешка плът и виждаше замръзналите трупове, висящи от бесилката като ледени блокове. Само смъртта щеше да я освободи от болката на тези образи, но се бе заклела в духа на скъпата си Селин, че никога не би я потърсила сама. Животът бе безценен дар за някои и мъка за други. Тя нямаше да поеме по лесния път, но бавно, бавно можеше да се отрови с алкохол. Костите й нямаше да остареят.

Вярната Примроуз й пишеше и следеше състоянието й от разстояние, освен това й предложи да отседне при нея, докато се установи отново в Лондон. Все още имаше някои приходи и малка войнишка пенсия, с които можеше донякъде да се издържа. В противен случай перспективите й бяха мрачни. Кой би наел на работа съсипана ветеранка от войната, без друга квалификация освен тайните умения да се крие, преструва и убива? Тя бе пълен провал във всяко отношение. Не можеше да задоволи никой мъж в леглото. Мъжете се възползваха от тялото й, но никога не се докосваха до душата й. Тя не изпитваше никакъв срам, защото не чувстваше нищо, когато правеха секс, но поне имаше някой в леглото й и това бе по-добре от празнотата, когато се събуждаше сама. В Кайро нито веднъж не бе отишла на място, което би могло да й напомни за любовта на Феран.

„Не мога да понасям повече живота. Само ако можех да изпълзя в някое тихо ъгълче и да намеря покой. Сърцето ми е празен чувал, тъмно пусто пространство.“

По средата на пътуването извади писмата на Фийби от кутията, за да ги изхвърли зад борда - последен акт на неподчинение. Щом трябваше да се върне в Англия, не искаше да й се напомня за миналото. Изправи се и протегна ръка над палубата на лунната светлина, готова да ги разпръсне в четирите посоки на света, да остави хартиена следа, плуваща по вечерната пяна след кораба. Но след това забеляза, че почеркът на писмата бе чужд, не на майка й, и на плика имаше военни печати. Обзе я любопитство и тя намери шезлонг и лампа до него, за да седне и да ги разгледа по-задълбочено.

Това не беше обикновена кореспонденция, а писма от баща й, Артър Сетън-Рос.

Колкото и да мразеше постъпките на майка си, не можеше да обвини баща си, че я бе напуснал. Най-малкото му дължеше да прочете тези писма. Това бе всичко, което й бе останало от него.

Мило момиче,

Беше истинско чудо да те видя как вървиш в униформата си към мен в офицерската столова в Булон, толкова красива, колкото и първия път, когато те видях на сцената и се влюбих в теб завинаги. Как ми се искаше да мога да остана по-дълго, но след като знам, че ще се видим отново в Лондон, всичко си струва, дори умората на войната.

Онези последни няколко дни, докато лежах в обятията ти и те притисках така близо до себе си, бяха прекрасни. Не мога да повярвам, че боговете погледнаха към мен толкова благосклонно.

Кали не можеше да чете по-нататък. Имаше чувството, че подслушва как те се любят, а баща й звучеше точно като Феран в неговите писма до нея. Бръкна в джоба си за следващото. То беше написано с почерка на майка й.

Благодаря ти за най-прекрасните три дни и нощи. Беше ми трудно да те оставя да си тръгнеш, след като знаех, че отиваш към студената землянка, докато аз съм на топло и спокойно място... Скъпоценният пръстен, който ми даде, е на сигурно място под възглавницата ми. Ако го нося, всички ще разберат и ще ми забранят да служа във Франция. Мис Ашуел и Християнската асоциация настояват само момичета, които нямат близки служещи, да преминават Ламанша. Искам да имаш моя снимка, на която съм облечена в специалната ни униформа. Чувствам се толкова горда, когато я нося. Моля те, прати ми списък с неща, които ти трябват: книги, мастило, топли дрехи. Искам само две неща от теб - твоя снимка и да се пазиш, да не рискуваш прекалено. Сега, след като те намерих, няма да понеса да те загубя...

Кали се втренчи в писмото и преглътна тежко. Тя самата би писала такива думи на Феран. Това бяха двама млади влюбени по време на война, каквито бяха и те с Феран. Беше толкова тъжно. Не можеше да изхвърли любовта им в морето. Сега не успяваше да се откъсне от писмата, търсеше датите, за да ги прочете в правилната последователност.