Лия Флеминг - Пощенската картичка

- Не съм сигурна. Не мога да отнемам повече от времето ти, а и в момента съм затънала до уши в репетиции. Не дойдох в Лондон, за да си играя на Шерлок Холмс.

Поколеба се, усетила колко грубо са прозвучали думите й.

- Съжалявам. Наистина оценявам помощта ти, но това търсене трябва да мине на заден план... Разбирам намека ти, че Каролайн сигурно е много възрастна вече, но сега разполагаме с тази информация, а и с другите снимки от кутията на баща ми...

- Разкажи ми повече за тях.

- Всъщност е само една снимка на две ученички, на гърба й има написано нещо, но не съм я разглеждала по-внимателно.

- Почеркът същият ли е като на картичката?

- Трябва да проверя...

- Наблизо ли живееш? Нека да ги сравним. - Марк скочи на крака, като погледна часовника си. - Имам достатъчно време.

Мелиса си представи апартамента си, всички дрехи, разпръснати по пода. И все пак, ако той имаше някакви идеи за съблазняване, един поглед към състоянието на стаята й щеше да угаси устрема му

- Точно до Уелс стрийт.

Марк отиде до бара, за да плати и да поръча куп лакомства за вкъщи.

- Сара ще ги хареса - каза той, докато сервитьорката пълнеше кутия с това, което бе избрал.

Значи си имаше приятелка. Мел бе в безопасност, но защо това я накара внезапно да се

почувства глупаво? Защо бе предположила, че е свободен? Толкова добре изглеждащ мъж нямаше начин да е свободен, освен ако не е гей, а тя бе усетила още от самото начало, че не е. Имаше Сара в живота си, може би също адвокат.

Искаше й се да го попита, но не можа да се накара да го направи, докато вървяха към апартамента й.

- Извинявам се за бъркотията - предупреди тя, докато пъхаше ключа в ключалката. - Успах се - излъга. - Сега, къде, по дяволите, сложих кутията на татко? Може още да е в куфара.

Дърдореше ненужно, знаеше, че я е пъхнала под леглото, където събираше прах.

Почистването още не й бе станало навик.

- Ето. - Разчисти място за кутията на масата за хранене. Остави писмото настрани - то не беше за споделяне - и започна да рови из снимките, за да открие онази с ученичките. - Ето я...

Марк взе некролога със снимката на Фий и го постави до снимката на високото момиче с дълги руси плитки.

- Тези двете определено са роднини. Има прилика във веждите и формата на носа. Малката има страхотна коса.

На гърба на снимката пишеше: „Прими и аз.“

И двете момичета бяха облечени в типичните за тридесетте години спортни костюми, а на заден фон имаше подобна на замък сграда, вероятно училище.

- Може да е навсякъде. Предполагам, че Прими е съкратено от Примула или Примроуз. Какво име само... - усмихна се Мелиса. - Приличат на малки хулиганки.

- Можеш ли да видиш какво пише на значките на туниките им? - Марк се загледа през очилата си. - Ако го разчетем, можем да разберем кое е училището.

Мелиса се засмя.

- Естествено, зоркото око на правосъдието ще забележи това. Прическите им са от двадесетте или тридесетте години. Девическото училище може да е навсякъде.

- Значките биха могли да са от полза. Удобно ли е да взема снимката?

- Не мога да ти позволя да се занимаваш повече с тези неща. Трябва да го направя сама -отвърна Мелиса, защото не желаеше да го ангажира още, но той като че ли имаше повече свободно време от нея.

- Не се притеснявай, ти ще свършиш цялата работа, свързана с личните посещения, сама, по-късно, през ваканцията си. Нека ти дам някакъв старт. - Марк прегледа кутията и вдигна медала. - Прилича на Croix de guerre. Става все по-любопитно. Какво ти е разказвал баща ти за това?

Мелиса се поколеба за миг. О, по дяволите, Марк можеше да прочете писмото. Нямаше смисъл да крие от него вече.

- Прочети това - каза тя, като го бутна в ръката му, и седна мълчаливо, докато той четеше бавно. От време на време спираше, за да я погледне със загрижено изражение.

- Съжалявам. Това е лично - заяви той и й го подаде обратно. - Благодаря ти, че ми се довери. Сигурно си прочела между редовете. Баща ти те е обичал. Подарил ти е нещо много важно.

- По странен начин показва любовта си - тросна се тя, усетила как чувствата отново я завладяват. - Защо трябваше да изчака почти до края, малко преди да умре, за да ми го каже? Не е честно.

Марк посегна да я прегърне.

- Знам, че не е честно, но виж какво постигна само за няколко седмици. Откри името на жената от снимката и разбра за семейството й. Всичко това е свързано по някакъв начин с баща ти и ако искаш да разбереш как и защо... удостоверенията за раждане и училищните значки, и цялото това проучване на снимките ще те приближат до целта ти.