Лия Флеминг - Пощенската картичка

- Това е майка ми - въздъхна тя. - Примроуз Макалистър. Двете са се срещнали в първия си ден в „Сейнт Маги“, ужасни пакостници, винаги са били в синини. Кали е била най-добрата й приятелка.

- „Била“? Да не би и двете...?

- Мама почина преди пет години, беше невероятна жена... Е, жените от онези военни времена са били такива! - Тя се умълча. - Що се отнася до Каролайн, не знам. Мама е била радистка в Блечли парк, всичко било свръхсекретно, а след войната се омъжила за Ралф, баща ми. Кали беше загадка.

- Мислите ли, че може все още да е жива? - Мелиса не можеше да повярва на ушите си.

- Възможно е, но никога няма да я намериш... странна жена.

- Срещали сте я? - Мел затаи дъх.

- Само веднъж, когато бях на седем, след като тя се върна от Суецкия канал през 1956 година. Помня, че беше висока и много руса, със загоряла от слънцето кожа. Донесе на брат ми играчка камила и египетска кукла за мен, но тя дойде да види мама, а не нас. Донесох албума на майка ми, но няма кой знае какво след онзи период.

Поръчаха обяд и си поприказваха за училището, докато преглеждаха албума. Либи разказваше за „Сейнт Маргарет“ и за приятелството на майка си и Кали.

- Знам, че Каролайн е била омъжена по някое време и е живяла в Кайро, но мама никога не говореше за това. Бях твърде малка, за да разбирам тогава. Детето вижда само от своята детска перспектива, но дори и аз забелязах, че Кали е много по-различна от другите приятелки на мама.

- Как?

- Скъпа моя, около нея се носеше особен аромат - цигарен дим, странен мирис от дъха й. Малко се боях от нея, беше така висока и елегантна. Мама казваше, че тя също е участвала във войната, но не бях особено щастлива, когато дойде да остане при нас.

- Да остане?

- О, да, да остане...

Ноември 1956 година

Кали се бе надвесила над перилата и гледаше как въжетата отхлабват хватката си, докато корабът им излиза от пристанището на Александрия. Беше облекчение, че успяха бързо да напуснат Египет, след като избухна Суецката криза и улиците се напълниха с войници. Вече не се чувстваше в безопасност в града и усещаше, че негодуванието срещу британците се надига. Моника Батърсби се бе постарала да си намерят билети за Англия при първа възможност.

Приятелството им бе обтегнато след историята със Сесил Мейсън, новия партньор на Моника след смъртта на Кен. Той бързо стана другарче по чашка на Кали. Сесил познаваше всички добри местенца покрай реката, хубавите джаз клубове и нощните свърталища. Моника вдигаше големи скандали заради шумната тълпа, която те водеха със себе си в къщата в късните часове. Тя бе остаряла, ставаше все по-раздразнителна. Не понасяше добре смъртта на Кен и Сесил беше нейна утеха, докато Кали не привлече вниманието му.

Моника не разбираше защо й харесва бляскавата му компания, шумните барове, оживените разговори - всичко, което й пречеше да мисли как Дезмънд живее без нея в Аделаида. Писмата, които пишеше, получаваха кратки отговори от Джеси, но нищо от сина й - дори едно „благодаря“ за коледните подаръци. После всичко спря и писмата й се връщаха неотворени. Бяха се преместили, бяха продължили напред и я бяха оставили зад себе си.

„Защо не настоявах за правата си“, питаше се горчиво тя отново и отново, но се боеше, че вече е твърде късно и твърде сложно. Имаше и финансов проблем. Парите й изчезваха между банката и баровете. Моника, изглежда, ревнуваше от активния й социален живот и двете почти не се срещаха в една компания. Сега, на връщане към дома, дори не споделяха една и съща каюта.

Кали се взираше в синевата и в топлата мъгла, мислеше как ще се сблъска със сивите облаци, студените зими и празнотата в Далраднор сега, след като Фий бе мъртва. Новината за смъртта й пристигна при нея твърде късно, за да се върне за погребението дори със самолет. Имаше купчина с лични писма на Фий, които Мима й бе изпратила, защото не знаеше какво друго да прави с тях. Беше ги пъхнала в кутията си за шапки, заедно с писмото от адвоката, който я информираше за завещанието на майка й и за неговото съдържание, но когато погледна пак, не можа да го открие - явно го бе забутала някъде в бързината по заминаването.

Не искаше нищо от Фийби, със сигурност не и писмени извинения за ужасното й поведение. Тази част от живота й бе приключила. Не се нуждаеше някой да й напомня за нея.

Докато гледаше как корабът бавно излиза от пристанището, Кали не изпитваше никакви угризения, никаква вина... всъщност напоследък не изпитваше почти никакви чувства. Животът в пашкула на приятните забавления в Кайро помагаше, за да се престориш, че нищо от миналото ти не се е случило. Сега идилията свърши и тя трябваше да се върне към суровата реалност - че бе сама четиридесетгодишна жена в края на пътя си.