Лия Флеминг - Пощенската картичка

- Не е нужно да ми обяснявате. Бях там... цялата тази смърт, разрушение и раздяла. Съжалявам, но Луи също е бил на губещата страна. Бил е лишен от вас заради войната.

- И искате от мен да го оставя? - Тя закрачи из стаята и се загледа през прозореца в агония.

- Предлагам да попитате Луи какво иска.

- И после какво?

- Не знам. Ще го мислим тогава.

- Но той е моето дете. Трябва да направи това, което искам аз. Аз съм майка му. Нямам ли право над собствената си плът и кръв? Как може едно дете да знае кое е най-добро за него? Мисля, че казахте достатъчно.

Как се осмеляваше да й предложи такова решение? Време бе да се прибере в хотела и да си купи бутилка вино, за да заспи по-лесно.

Събуди се, обляна в пот, в ранните часове на сутринта, изтощена от съня си. Гонеше Дезмънд през лабиринт от храсти, опитваше се да го хване, но колкото и завои да направи, не успя дори да го зърне. Чуваше го да се смее, да вика, но колкото повече търсеше, толкова повече храстите се затваряха около нея, докато образуваха голяма стена, същинска джунгла, и препречиха пътя й към смеха му

Откакто дамата дойде да го посети, всичко беше различно. Хората постоянно изчезваха в гостната и затваряха вратата, шепнеха си, когато си мислеха, че не може да ги чуе. Джеси плачеше нощем, но се прикриваше, а това го тревожеше. Дез беше палав, биеше се на детската площадка и го наказваха. Той риташе и удряше момчетата, които го дразнеха за префърцунения му акцент, въпреки че толкова упорито се опитваше да говори като тях.

Защо тази дама трябваше да идва до входа на училището в хубавите си рокли, заради които другите майки постоянно ги оглеждаха? Защо го наричаше свой син? Дезмънд бе синът й, момчето от снимката, не той. И все пак вътре в себе си познаваше звука на името и снимката на къщата с каменните стъпала. Дамата продължаваше да говори за Шотландия и как е носил килт. Това беше една пола, а само момичетата носят поли. Искаше му се да си запуши ушите. Тя бе мила и му купуваше бонбони и играчки, играеше на „Не се сърди човече“ и на „Змии и стълби“ с него, но когато се опиташе да протегне ръка и да го докосне, той се отдръпваше и се криеше в градината.

Една неделя след църква пасторът дойде за обяд. Масата бе претрупана с хора, които тракаха с приборите и се хранеха, дамата също бе тук, но не погледна нито веднъж към него. После всички отидоха в салона и седнаха, всички освен пастора.

- Благодаря ви още веднъж за вашето прекрасно гостоприемство, но съм наясно, че трябва да платя за обяда си, така да се каже - изкашля се той. - Семейство Бойд са мои енориаши от години и в добри, и в лоши дни, но това е най-необичайното събиране, на което съм присъствал. Помолиха ме да отсъдя в много странна ситуация. Говорих и с двете страни насаме и чух някои тъжни истории. Видях свидетелството за раждане, което доказва, че това е Луи Лойд-Джоунс. Наясно съм и какви ужасни лишения е претърпяла майка му в резултат на дейността си през войната. Говорих с мисис Кейн и разбрах защо е била принудена да избяга от брачния си обет. При нормални обстоятелства би трябвало да има само един изход, но след разговора ми с Джим и всичко, което научих, смятам, че момчето също трябва да каже мнението си.

- Той е твърде малък, за да има собствено мнение - каза рязко дамата.

- Разбирам загрижеността ви, мисис Лойд-Джоунс, но въпреки това ще задам някои въпроси на младия Луи насаме, ако нямате нищо против.

После пасторът го отведе през вратата в градината и двамата седнаха на пейката до розовия храст. Разпита го за всичко, което помнеше от „Руби Крийк“, и защо са напуснали фермата. Луи му показа белезите по краката си. Пасторът поклати глава.

- Шокиращо!

Попита го какво си спомня за Шотландия и какво иска да прави по-нататък. Нима все още не знаеха какво иска той?

- Искам тя да си отиде - каза момчето.

- Защо? С какво те е обидила?

- Тя иска да се върна и аз няма да... - Той обърна гръб на стареца, докато говореше.

- Но тя е истинската ти майка. Тя те е родила на този свят.

Луи не му обърна внимание.

- Леля Джеси ми е майка сега. Искам да остана с нея и Джим.

- Знаеш, че това ще разстрои силно Каролайн Джоунс. Тя е изминала дълъг път, за да те намери. И те обича много.

- Все ми е едно, накарайте я да си отиде.

Луи остана на пейката, тръскайки глава, докато гледаше как старецът се връща обратно в салона, където всички го очакваха.

Веднага след като преподобният мистър Мичъл се върна в стаята, атмосферата вътре се зареди с напрежение и другите напуснаха бързо. Останаха само Кали и Джеси да седят там в мълчание. Пасторът стоеше с гръб към камината и местеше поглед между тях двете.