Лия Флеминг - Пощенската картичка

- Трябва ли да го чета нататък, мис Фей? Много лично е...

- Чети - нареди й Фей.

Беше решено (не от мен, разбира се) да позволя на сина си да избере сам бъдещето си. Както всички ме предупреждаваха, той е бил толкова дълго време разделен от мен, че предпочете да остане там, където си е, с Джеси. Отначало изобщо не ме разпозна и ме държеше на разстояние. След толкова много промени в краткия му живот кой може да го вини?

Излишно е да казвам, че не можех да остана там. Увериха ме, че ще ме информират за развитието му и ще мога да поддържам връзка с него. Можем да го посещаваме, когато поискаме, и цялата кореспонденция от Бойд ще идва в Далраднор Лодж.

Ето, това е положението. Всичко, което планирах, стана на прах и отлетя между пръстите ми. Вече не ме интересува какво крие бъдещето за мен. Можех да остана и да вдигна скандал или да приема всичко за свършен факт и да изчезна. Качих се на кораб за Порт Саид. За какво да се връщам в Англия, където ме очакват единствено мрачното сиво време и купонната система? Ето защо отседнах за известно време при старата си приятелка Моника Батърсби в Кайро. Посещаваме някогашните свърталища и си припомняме щастливите времена - две вече не толкова весели вдовици. Кой знае, някоя вечер може да се натъкна на моя блуден съпруг в мизерен бар и да изпитам удоволствието да му разбия физиономията, както му се полага. А може би не.

Нямам намерение да се връщам в Далраднор без сина си, така че не очаквай посещение в скоро време. А може би и никога.

Каролайн

- О, мили боже! - Мима подаде картичката обратно на Фийби, която я притисна до сърцето си.

- Моето клето, клето дете - проплака тя. - Какво ще стане с теб?

Фийби усети как горчивите думи я изгарят, всички тези неизречени обвинения. Чу тъгата и отчаянието зад тях, докато се сриваше на леглото, осъзнала, че никога вече няма да види дъщеря си.

- Мис Фей, добре ли сте?

Фийби не помръдна, едва си поемаше дъх, докато леденият студ на осъзнаването я пронизваше като кама в гърдите.

- Каролайн... Съжалявам.

Това бяха последните думи, които успя да изрече, преди тъмнината да я погълне.

Мелиса

2002 ГОДИНА

Знам къде отивам и знам кой ще дойде с мен.

Ти си този, когото обичам, но бог знае за кого ще се омъжа...

„Има нещо магическо в неделните сутрини в Лондон“, мислеше си Мелиса Бойд, докато подритваше падналите листа по тихите улички на път за Блумсбъри. Чуваше църковните камбани сред влажния въздух, трафикът бе лек, хора седяха отпуснати пред кафенетата, свели глави към неделните вестници. Песента „Леко, като в неделя сутринта“ 1звучеше в главата й. Докато се спускаше по просторните улици, които вече познаваше толкова добре, сърцето й се разведри. Първата вълна на носталгия по Аделаида бе отминала.

И как можеше да не е така, когато бе погълната от натовареното студентско ежедневие в Кралската музикална академия - консерваторията, оставила такава следа в историята на музиката? Човек няма време за депресии, когато трябва да научи толкова мащабен репертоар, да посещава курсове не само за вокално изпълнение, но и за сценично поведение, италианско произношение... Свикваше да се движи из града с автобус и метро, да посещава обществени събития в колежа, организирани за чуждестранните студенти. С каква смесица от талантливи творци работеше...

Мелиса се хвърли в дълбокото, когато един студент не дойде на първия им майсторски клас с гостуващ преподавател - певица, която помоли тя да пее вместо отсъстващия й колега. Нямаше шанс да откаже. Това бе смисълът на обучението й тук: да забрави притеснението, което би могло да парализира дишането и думите й пред публиката, и да се учи от една от най-великите сопрано певици в света, докато внимателно й предлагат съвети и я насърчават. Толкова много имаше да учи.

Жилището, което си бе взела под наем, бе близо до Мерилбон хай стрийт, недалеч от колежа и Риджънтс парк. Разходката там в есенните сутрини й напомняше за всички паркове в родния град. Само ако родителите й можеха да разберат колко се вълнува, че е тук, в града, който никога не спеше. Но вече й бе останала само Пати, най-добрата й приятелка в Австралия. Пишеха си имейли и тя бе обещала да й дойде на гости.

Не бе забравила странното писмо на баща си, нито молбата му да разбере повече за ранните му години, но през първия семестър бе толкова заета, че това бе отишло на заден план. Сега, стиснала картичката, за пръв път отиваше на сбирка на колекционерите на пощенски картички в един хотел в Блумсбъри, където й бяха казали, че редовно се провеждат панаири за такива ентусиасти. Това щеше да бъде началната точка на издирването й, ако Мелиса изобщо стигнеше дотам. Всичко в Лондон бе по-далеч, отколкото изглеждаше на картата й, но в прекрасната утрин това изобщо не я притесняваше.