Лия Флеминг - Пощенската картичка

Той сви рамене.

- Ако искаш, но аз мразя да пиша. - Продължи да рита топка, сякаш тя не беше там, без да обръща внимание на протегнатите й ръце.

- По-добре да се сбогуваме тогава. - Кали преглътна сълзите си, изпиваше с поглед лицето му. Искаше й се да падне на колене и да го умолява да я обича. После момчето протегна ръка за сбогом, но тя не можа да я приеме, обърна се и избяга от ужасяващия ад на отхвърлянето му, като хлипаше от мъка.

Когато Луи се върна в салона, дамата бе изчезнала. Той знаеше, че тя няма да се върне, и се почувства важен, задето бе успял да я отпрати. Сега още веднъж щеше да има Джеси само за себе си и повече никой никога нямаше да говори за станалото. Той просто знаеше, че това е тайна, която не бива да се споделя с други хора. Когато Луи си легна тази вечер, продължи да чува плача на дамата, докато тя си тръгваше, и да вижда сълзите в очите й, когато коленичи пред него.

Спомни си как се бе разплакал, когато Боб уби малката кокошка, която го бе накарал да избере. Усещаше парфюма на дамата и изведнъж видя градината от снимката, пътечката, където розите гъделичкаха лицето му, и я чу да пее в съня му Пееше песента, която винаги го натъжаваше. Когато се събуди, бе подмокрил леглото, а Джеси бе нацупена, но Луи не разбираше защо. Знаеше само, че никога няма да говорят за това посещение. И колкото по-скоро забрави за дамата в розовата градина, толкова по-добре щеше да бъде. Никой никога не го нарече отново Дезмънд. От сега нататък името му бе Лу

5Orlando (The Marmalade Cat) - поредица детски книжки от Катлийн Хейл, публикувани между 1938 и 1972 г. - б. пр.

Кали седеше в бара на хотела, стиснала в ръка питие. Беше загубила бройката на чашите, които бе изпила, но все още не бяха достатъчно, за да заличат спомена за лицето на сина й в градината. Тя се опитваше да забрави онзи предизвикателен и победоносен поглед в очите му. „Правилно ли постъпих, като го оставих? Защо не се борих повече, за да си го взема? Какво правиш? Никоя истинска майка не дава детето си на друга просто ей така.“ Чувстваше се ужасно объркана от своите постоянно променящи се емоции. „Дали е по-добре да дам шанс на детето да бъде щастливо тук, където се чувства защитено, или да го завлека, докато рита и се противи, в чужда страна, която вече не помни? Как мога да му причиня това?“ Сърцето й плачеше, но умът й имаше отговор.

Не можеш да купиш чувствата на едно дете, да го накараш да изпитва нещо, когато не желае. Трябва да го оставиш да живее живота си с тези добри хора, с това сплотено семейство. Как можеш да се сравняваш с тях? Коя си ти, просто една развалина, изхвърлена на брега, очукана от житейските рифове, напълно сама, без човек, който да те подкрепи в решението ти? Ти си нищо, провали се във всичко, което някога си правила. Избра погрешен съпруг, ако въобще е бил такъв. Взе погрешното решение да се включиш в опасна мисия, която се провали още преди да е започнала, и остана твърде дълго далеч от детето си. Заслужила си абсолютно всичко, което ти се случи...

Кали се отпусна на бара.

- Още едно. Нека да е двойно - извика тя, но барманът не й обърна внимание.

- Мисля, че пихте достатъчно, нали? - каза сервитьорът. - По-добре си вземете такси до дома.

- Никога няма да има достатъчно питиета, за да заличат това, което току-що сторих -тросна се Кали. - Двойно!

- Хайде, мила. Прибери я, Джеймс - каза барманът. - Тя е от хотела. Изпроводи я по стълбището до стаята й, става ли?

Заведоха Кали в стаята й и тя се просна на леглото.

- Къде да се прибера? Къде е домът ми? Къде да отида сега? - проплака тя сред тишината на нощта.

Мима окачваше новите завеси в детската, когато пристигна писмото. Бяха освежили стаята със сини раирани тапети и купиха завеси с кораби за прозорците. Всички детски играчки бяха прибрани, сложили бяха училищно бюро и етажерка със стари книги. Всичко беше готово за завръщането на Дезмънд. Фийби донесе писмото, за да сподели новината с Мима, но марката я озадачаваше. Сигурно бяха спрели на някое екзотично място. Тя седна и се опита да го прочете, но не можеше да види много без очилата.

- Прочети ми го, моля те - помоли тя икономката.

Както можеш да видиш от пирамидите на картичката, вече не съм в Австралия.

Реших, че е по-добре да те предупредя, че Дезмънд няма да се върне в Далраднор - нито сега, нито когато и да е в бъдеще.

Намерих Джеси и Дезмънд в Аделаида, добре устроени. Семейство Бойд им предлага чудесна среда. Бракът на Джеси е бил катастрофален, както толкова много други подобни връзки, и заради безопасността на сина ми тя се е преместила при Бойд, с чийто син са се запознали по време на пътуването им до Австралия. Те са взели сина ми под своя закрила. Дезмънд сега се нарича Луи и много харесва приятеля на Джеси. Следва го навсякъде като питомно агънце. Направих му няколко снимки. Ще ти ги изпратя скоро.