Лия Флеминг - Пощенската картичка

- Няма нищо - каза той, взрян в пакета с интерес. Вътре имаше голяма червена кола играчка и няколко снимки на къща и на хора, които не познаваше. Имаше и книга за Орландо, Мармаладената котка 5, както и сладкиши в опаковки.

- Благодаря - каза той, спомнил си добрите обноски.

- Не си ли спомняш това? Ето те с мен, нося те на конче... в градината на Далраднор. Баба ти Фий ни направи тази снимка.

Тя пъхна снимката в ръката му Имаше едно малко момче с къдрава коса, яхнало смееща се жена. Той не ги познаваше.

- Вече съм твърде голям за конче. Сега играя крикет и чичо Джим ми помага.

Тя бутна още една снимка в ръката му - на модна дама с пера в косите си.

- Това е баба ти Фийби. Тя беше известна актриса. Не я ли помниш? Тя беше болна и затова Джеси те взе от нас и те доведе тук.

- Тя не ме е взела, аз я помолих.

- Значи си го спомняш?

- Не. Помня само големия кораб, чичо Джим и „Руби Крийк“.

- Съжалявам, че мина толкова много време, но сега имаме възможност да започнем всичко отначало, Дезмънд.

- Аз съм Луи - поправи я той. Не харесваше името Дезмънд.

- Да, баща ти беше Луи-Феран, много смел човек. Нося неговия медал - за теб е, за да го помниш. Той загина по време на войната.

- Няма страшно. Чичо Джим се грижи за нас.

- Големия Джим не е твоето семейство. Аз съм твоето семейство сега.

Защо продължаваше да повтаря това?

- Какво семейство? - попита той. Не искаше нейното семейство. Имаше си Джим и Джеси.

- Ние сме хората, които Бог ти е дал, за да се грижат за теб и да те обичат.

- Бог ми е дал Джим и Джеси.

- Да, засега, но аз съм истинското ти семейство... Луи. - Тя се наведе към него, сякаш искаше да го прегърне.

- Не си, не... аз не те познавам. Махай се!

Кали хлипа цяла нощ, след като Дез я отхвърли. Той не прояви интерес към медала за храброст, просто го предаде на Джеси да го пази заедно със снимките. Беше вежлив и помоли да го извинят от масата, като побърза да избяга в градината, далеч от погледа й. Тя му се разсърди, но не смееше да го покаже. Джеси се суетеше наоколо, извиняваше се от негово име, а семейство Бойд мълчаха, но не пропускаха нищо.

Каролайн остана в продължение на четири дни, но после реши да се върне в хотел „Куинс хед“, за да подготви стратегията си. Да живееш с Бойд, не беше лесно. Те бяха прекалено много, разговаряха помежду си, смееха се, наблюдаваха я, но не й обръщаха внимание. Имаше нужда да бъде сама и да обмисли какво да прави. Първо купи билети за мач по крикет и за кино. Разхождаше Дезмънд из парковете след училище, но той не идваше без Джеси. Да го чака на излизане от училище, бе нейна отдавнашна мечта - да го вижда как се хвърля в прегръдките й с усмивка на лице. Но това беше глупава фантазия. Едно момче на осем години не върши такива неща. Той не й обръщаше внимание. Сякаш не искаше да се занимава с нея. Срещите им бяха тест за издръжливост, а не приятна наслада. Кали упорства още седмица, като се опитваше да го прикотка; прояви интерес към всичко, което правеше, и му обеща пътуване до Лондон със самолет. Колкото повече се стараеше, толкова по-малко той се интересуваше от нея. Това беше някаква съпротива, която Кали не разбираше.

Джим бе този, който наруши мълчанието един следобед, когато бяха сами.

- Знам, че според вас не е минало много време, но от моята позиция ми се струва, че продължи повече от достатъчно. Горката Джеси страда, вие страдате, а детето не знае кое е. Не можете да накарате едно момче да прави това, което не иска. Той мина през ада с Боб Кейн - достатъчно му е за цял живот. Джеси се развежда на основание жестокост. Бог знае как му се е отразило всичко това. Мисля, че е време да оставите момчето само да реши.

Кали се втренчи ужасена в него.

- Искате да кажете, сам да избере бъдещето си? Със сигурност не предлагате това, нали?

- Защо не? Луи не е обикновено момче. Той е зрял за възрастта си. Наложило му се е да бъде. Той блокира това, за което не иска да мисли, и е блокирал и вас. Съжалявам, но е така. За него Джеси е майка му.

Кали скочи от мястото си.

- Но аз съм майка му. Родих го, кърмих го. И искам сина си - възмути се тя.

- Но дали той ви иска? Това е истинският въпрос. Сега е важно кое е най-доброто за Луи. Да бъдеш майка, е повече от просто да родиш едно дете, както и да си баща не означава просто да хвърлиш семето си. Става въпрос за това да си до детето, да си имате взаимно доверие. Трябва да го оставите сам да избере съдбата си.

- Не е честно. Той е твърде малък, за да знае какво е най-добре за него - настоя Кали. - Не съм отговорна за това, което се случи по време на войната.