Лия Флеминг - Пощенската картичка

- Поздрави мисис Джоунс. Знаеш ли коя е тя? - каза Джеси с писклив глас.

Той отново се усмихна, поклати глава и протегна ръка. Никога не беше виждал тази жена.

- Здравей, Дезмънд - каза тя. - Не съм те виждала, откакто беше ето толкова висок.

Непознатата вдигна ръка до полицата над камината.

Той погледна към Джеси за успокоение. Какво се очакваше да каже сега?

- Джеси се грижеше за теб, докато бях на война. Когато тя реши, че няма да се върна, бе така добра да те вземе със себе си за известно време. Сега дойдох тук чак от Шотландия, за да те заведа у дома.

Дез отстъпи назад, без да разбира какво говори жената, и видя, че Джеси го гледа натъжено.

- Майка ти е била много болна и не е могла да се върне, когато войната приключи, така че аз те взех с мен. Сега тя иска да отидеш да живееш с нея. Какво мислиш, Луи? - добави Джеси.

Чувстваше се странно. Той не познаваше тази дама и тя разплакваше Джеси. Затова отстъпи бавно през отворената врата и избяга нагоре по стълбището в една от спалните, далече от всички втренчени очи. Защо тази дама го нарича „Дезмънд“? Коя бе тя? Не знаеше ли, че това е неговият дом, че мястото му е тук? Спомняше си кораба и Големия Джим, храната и танците, но нищо преди това. Помнеше малко от „Руби Крийк“ и ударите на ръжена по краката си, но нищо повече. Зарови глава в ръцете си, за да я накара да си отиде.

Стаята утихна при внезапното напускане на Дезмънд. Еуфорията на Кали изчезна за миг, когато видя празния поглед на момчето. То нямаше представа коя е. За нея бе истинска агония, когато забеляза как Дез се обръща към Джеси - както дете се обръща към майка си, когато го е страх. Беше се превърнал в дългокрако малко момче, къдриците му се бяха изправили и бяха изсветлели от слънцето, кожата му бе загоряла. Беше красиво момче с лек намек за прилика със скъпия й Феран.

Сега тя седеше сама с тези непознати, застанали един до друг в красивия си дом. Едно силно семейство, събрано заедно - това бе нещо, което тя никога не бе имала. Усети силата и връзката им, но нямаше да бъде победена от броя им. Всички излязоха от стаята, за да поговори Кали с Джеси и да й поиска обяснение за това как е измамила Фийби. Беше очевидно, че бракът й е истинска катастрофа, но как би могла именно Каролайн да я съди за това?

- Луи бе този, който ни спаси с писмо до приятеля си от кораба. Семейство Бойд са невероятно добри хора. Съжалявам, но направих това, което бе най-добро за Луи в онзи момент. Майка ви не можеше да се справи, смятахме ви за мъртва. Какво друго можех да сторя? Той ме е познавал цял живот, както вие сте познавали Марта, или сте забравили как постоянно ми говорехте за нея и й се възхищавахте?

- Но да го доведеш чак тук, далеч от корените му, и да се представяш за негова роднина, е нечестно - заяви Кали.

- По-добре ли щеше да бъде да го оставя в някой интернат с непознати? - нападна я на свой ред Джеси. - Майка ви не беше в състояние да живее заедно с дете в къщата. Не се разкайвам за това, което сторих. Вие го оставихте на моите грижи и аз направих точно това - погрижих се за него. Той не ви познава вече.

Когато Бойд се върнаха, атмосферата се промени.

- Решихме, че трябва да останете тук - предложи мисис Бойд. - Нека Луи свикне с вас. Дълго време сте били разделени. Не знаем какво друго да ви посъветваме. Не може да накарате момче на неговата възраст да изпълнява желанията ви като малко дете. Времето няма същия смисъл за тях като за нас.

„Къде ли съм чувала вече това“, зачуди се Кали. Да, Примроуз я беше предупредила за същото. След като Дез осъзнаеше, че са от една плът и кръв, щеше да си припомни връзката им... със сигурност.

- Благодаря ви - отвърна тя, почувствала се ужасно изтощена и болна. - Толкова много неща искам да му покажа, има толкова много неща, които трябва да научи. Той просто се нуждае от време. Не е твърде късно да променим нещата, нали?

Никой не й отговори, никой не се усмихна, нито я утеши. Сега тя беше сама срещу тях. Майка, готова да се бори за сина си.

4Коктейл от бира и лимонада. - б. пр.

Дезмънд не яде много, след като се настаниха край кръглата маса в трапезарията. Продължи да се взира в дамата срещу себе си. Беше хубава, но не като Джеси. Имаше сини очи и прави зъби и миришеше на цветя. Джеси никога не си слагаше парфюм. Дамата също го гледаше, когато си мислеше, че той не я вижда. После ги оставиха сами и тя извади един пакет от чантата си.

- Ходих до пощата в града до „Руби Крийк“ и ми дадоха обратно коледния ми подарък за теб. Съжалявам, че не е стигнал навреме.