Лия Флеминг - Пощенската картичка

- Чух, че са взели влак на юг. Може би е за добро. Не мисля, че щяха да се установят тук.

- Те? - попита Кали. - Тя е взела момчето със себе си?

- Разбира се. Би направила всичко за това дете. Смешен мъник беше той. Дойде тук тайно, за да пусне една картичка. Самотно хлапе, срамота, че отрязаха къдриците му Младият Луи прати писмото на някакъв адрес в Аделаида.

- Можете ли да си спомните къде? - попита Кали, учудена защо жената нарича сина й Луи.

- Вие какво, да не мислите, че чета цялата поща, преди да я пусна? Не съм като онзи човек с невероятната памет от радиопредаването... Макар че, като се замисля за това, малкото приятелче беше толкова гордо с почерка си - не са много фермерчетата, които могат да пишат, особено тези, които не ходят на училище. Сега, какво беше името... Чакайте, ще се сетя. Познато име беше... - Жената затвори очи, опитвайки се да се съсредоточи. - Започваше с Б... Бол ли беше? Нее... Не познавам хора с такова име.

- О, спомнете си. - Кали цялата се тресеше.

- Сетих се... Бойд Ранкин, ходеше на училище с мен в Мари. - Поклати глава и се усмихна. -Писмото бе адресирано до мистър Бойд в Аделаида. Нищо повече не мога да направя за вас.

- Мислите ли, че са отишли там? - Кали беше отчаяна.

- Защо питате мен? Попитайте мама Кейн... или може би не. Роднина ли сте на британците? - Пощальонката я изгледа с подозрение.

- Близка роднина... Изминах целия този път, за да ги видя, а се оказва, че съм закъсняла.

Чувстваше се много уморена, беше на път да се разплаче, но не искаше да разкрива нищо повече.

- Седнете и си починете. Можете да ми направите услуга. Имам една купчина поща, адресирана до Джеси някъде тук. Чакайте малко.

Обърна се и извади колета за Коледа и писмата на Кали.

- Но аз ги пратих още преди Коледа - каза тя уморено.

- Адресът не е бил съвсем наред и първо са отишли другаде. Сега можете да им ги дадете лично. Струва си да пробвате в Аделаида. Това е хубав град и този мистър Бойд може да ви помогне да ги намерите. Успех... Не разбрах името ви...?

Кали кимна, без да каже нищо, докато излизаше от пощата и преглъщаше сълзите на разочарование. Беше се подготвяла да се събере с момченцето си тук, а сега всичко това... Дезмънд не бе получил снимките и подаръците си. Ами ако Джеси бе избягала след получаването на първото писмо, което не беше в купчината с другите? Затова ли си бе тръгнала толкова бързо?

Сега се нуждаеше от една силна напитка, за да се успокои. Отиде до хотела, но барът беше затворен, така че легна на леглото. Помисли си, че тези улики са твърде оскъдни, за да разчита на тях. Но не беше дошла чак дотук, за да се признае веднага за победена.

По-късно същата вечер влезе в бара и се стресна, когато видя, че има само мъже, които стискаха бирите си и я гледаха така, сякаш е от друга планета. Брадясал мъж в гащеризон залитна към нея.

- Чух, че сте разпитвали за съпругата ми.

Кали усети гнева в гласа му, когато той я огледа от главата до петите. Почувства как тревожни барабани забумтяват в главата й.

- Знам коя си.

- И аз знам кой сте, мистър Кейн, и предполагам какво сте направили, за да накарате Джеси да избяга със сина ми навръх Коледа.

- Сина ти? - Той отстъпи назад и погледна към другарите си за подкрепа. - Що за майка оставя сина си в ръцете на една курва?

Кали изпита инстинктивно желание да го удари и да приложи всичко, на което някога я бяха учили, искаше да му причини болка, но си пое дъх и каза високо:

- Майка, която е била заловена от нацистите и пратена в концлагер, мистър Кейн. Която не можа да се прибере навреме у дома си, както толкова много от вашите военнопленници.

Барът утихна при избухването й. Всички се заслушаха. Кали не беше говорила на глас за своите преживявания, но искаше да запуши устата на този мъж. Той бе грубиян и трябваше да бъде смачкан.

- И ако чуя от сина си, че сте му навредили по някакъв начин... Внимавайте. Знам къде живеете и повярвайте ми, обучена съм да убивам, така че по-добре ми кажете къде са отишли.

Стоманеният поглед в очите й имаше ефект, но Кейн не бе готов да се предаде.

- Къде мислиш, госпожо? - подсмихна се той. - При нейното мъжле в Аделаида. И добре, че се отървах и от миризливото британче...

Обърна й гръб победоносно и наперено тръгна към другата страна на стаята, но никой друг не помръдна.

- Благодаря, това е всичко, което исках да знам - извика Кали след него. После се обърна към бармана. - Имам нужда от нещо, с което да залича миризмата на този плъх...

Дезмънд седеше на обяд в къщата на Мейтланд авеню и гледаше Големия Джим с възхищение. Не можеше да повярва, че е на път да сбъдне мечтата си. На масата имаше бяла покривка и цветя, чинии, пълни с агнешко и печени картофи. Намираха се в трапезария с прекрасен килим като от приказките и с картини по стените. Сега спяха в стая с красиви пердета, която не миришеше на овце и мръсотия. Къщата на Бойд бе дворец от тухли, а не от дърво, с големи прозорци и градина, в която можеше да играе. Беше като истински рай в сравнение с тенекиената барака в „Руби Крийк“. Джеси се усмихваше на всички и разказваше на родителите на Джим колко мил е бил синът им с тях на борда на кораба.