Лия Флеминг - Пощенската картичка

Джеси беше нервна, когато почукаха на вратата, но старата мисис Бойд ги покани вътре и се обади по телефона на сина си да се върне от работа.

- Тук е малкото шотландско момче, което ти прати онази картичка от пустошта, заедно с майка си...

Джим се втурна веднага към тях, за да ги посрещне.

- Прочетох бележката и щях да дойда да ви посетя след Коледа, но вие ме изпреварихте. Можете да останете с родителите ми, докато се установите. - Той гледаше Джеси и се усмихваше. - Мисля, че майка ти се нуждае от почивка, определено така изглежда.

Двамата отидоха в друга стая, за да си говорят.

Дез обичаше, когато хората наричаха Джеси „майка му“. Единственото, за което мислеше сега, бе, че са в безопасност от чичо Боб; че вече няма да го блъскат и удрят; че е в истински град с магазини и улици, и с множество паркове.

- Ще си потърся работа - предупреди го Джеси. - А ти ще тръгнеш на училище. - Дез не можеше да се сети за нещо по-добро. - И не можем да останем тук. Не е подходящо, така че не очаквай да живеем на такова хубаво място. Сигурно ще успея да намеря някъде две стаички за нас.

- Нямам нищо против - каза той.

Всичко би било рай след „Руби Крийк“. Пък и Дез си имаше някои тайни планове. Знаеше, че Големия Джим харесва Джеси, както и тя - него. Ако останеха тук достатъчно дълго, те биха могли да се съберат и да бъдат едно семейство.

Джим заведе Дезмънд до строителния склад и той се втренчи в големите купчини чували с бетон и пясък и в натрупания дървен материал. Имаше камиони за повдигане на чували, специални инструменти и кофи, машини, паркирани в редици. Навсякъде се стрелкаха котки. Той се затича да си поиграе с тях.

- Внимавай или ще те ухапят. Те пазят от гризачи. Целият този материал помага за изграждането на нови жилища за войниците, които се завръщат след войната - за да имат къде да живеят. Харесва ли ти?

Дез му се усмихна със страхопочитание. Ако Джим не му беше дал адреса си и той не бе изпратил коледната картичка... какво щеше да стане с тях? Сега обаче всички тъмни облаци бяха изчезнали, прогонени от слънцето, и той усети как топлината изпълва тялото му.

Намирането на семейство Бойд в Аделаида не беше много лесно. Това беше стара шотландска фамилия и имаше доста „Бойд“, изброени в телефонния указател по азбучен ред. Но беше твърде горещо, за да посети всички пеша, затова Кали реши да седне и да звъни по телефона, докато намери семейството, което търсеше. Мъжът на рецепцията в хотела й помагаше, но докато тя минаваше от име на име, положението започна да изглежда безнадеждно.

- Продължавайте - насърчаваше я човекът и предложи да позвъни на някои места вместо нея. Прегледаха всички онези, от които нямаха отговор, и точно когато Кали започваше да се отчайва, късметът й проработи.

- Търся мисис Джеси Кейн и Дезмънд Лойд-Джоунс, който пътува с нея. Дошли са от „Руби Крийк“ при мистър Бойд. Дали някое от тези имена ви говори нещо? - попита тя жената, която беше вдигнала телефона.

Последва пауза.

- Кой се обажда?

- Аз съм мисис Каролайн Джоунс, майка на Дезмънд - отвърна трепереща Кали.

- Съжалявам, тук няма Дезмънд Джоунс - дойде отговорът, но имаше нещо в гласа, някакво двоумение, което накара Кали да продължи.

- Цялото му име е Дезмънд Луи... Възможно е да го знаете само като...

- А, искате да кажете - Луи?

- Познавате ли го? Той и Джеси при вас ли са? - Гласът й се извиси от вълнение.

- Не съвсем, но мисля, че е по-добре да ми разкажете нещо повече, мисис Джоунс. - Гласът сега беше по-предпазлив. Кали започна историята си, но скоро жената я прекъсна. - Можем да обсъдим по-задълбочено този въпрос лично в дома ни на Мейтланд авеню, на чаша чай. Предполагам, че имате доказателство за връзката си с...

- О, да! - Кали залитна от облекчение, все още държеше здраво слушалката в ръка.

- Добре ли сте? - Мъжът от рецепцията се втурна към нея, като видя, че тя се олюлява. -Лоши новини?

- Не, мисля, че ги намерих, на Мейтланд авеню. Синът ми е тук, в града. Сега ми трябва само едно такси.

- Хубава част на града, госпожо - заяви администраторът, но Кали не го слушаше.

„Той е тук и аз ще го видя скоро. Трябва да се преоблека, да изглеждам възможно най-добре, да подготвя документите си. Не мога да повярвам, че нещата се нареждат.“ Едва успяваше да стои на едно място в асансьора, докато отиваше към стаята си. Имаше толкова много неща да се направят, преди да се появи победоносно в къщата на Бойд.

Дез тича по целия път от училище до склада, както правеше винаги в петък вечер. Оставаше там, докато Джеси приключи работата си в яслата и майките приберат децата си. Обичаше петък, най-добрата вечер от седмицата, тогава ходеха на кино и после се прибираха в жилището им на Питкерн стрийт, хапваха риба за вечеря и му предстояха цели два дни без училище, които очакваше с нетърпение. Утре може би щяха да отидат в парка „Елдър“, за да гледат мача по крикет, докато Джеси се занимаваше с прането. После той оставаше със старите Бойд, докато Джим и Джеси излизаха сами. Вечерта си правеха барбекю, а на сутринта ходеше в църквата на неделно училище. После всички отиваха на разходка в парка и той пускаше корабчето си да плава.