Лия Флеминг - Пощенската картичка

Когато днес се завтече през портите обаче, бащата на Джим го погледна сериозно.

- Трябва да те заведа у дома. Имаш посетител - каза той и го поведе към черната голяма кола, която винаги бе лъсната до блясък за уикенда.

Сигурно бе важен посетител, за да накара Джим да тръгне по-рано. А кой можеше да идва специално за него? Сърцето му се сви. Сигурно Боб Кейн ги бе проследил дотук и бе дошъл да си ги прибере обратно. „Ние никога няма да се върнем там“, помисли си той. Вече се бяха установили в града. Дез харесваше училището и приятелите си. Усети, че започва да се тресе целият. Беше се опитал да забрави онова ужасно време във фермата, но понякога през нощта лицето на Боб се появяваше в съня му, плашеше го и той викаше. Джеси идваше да го прегърне и да го успокои. Какво щеше да стане, ако Боб бе довел полиция и те кажеха, че с Джеси трябва да се върнат с него?

- Кой е? - попита той бащата на Джим, а гласът му прозвуча пискливо.

- Не ме питай, просто ми се обадиха да те прибера веднага вкъщи.

Дез се сви на мястото си, защото се страхуваше от момента, в който щеше да се изправи очи в очи със заклетия си враг.

Кали излезе от таксито на булеварда в предградието Уестбърн парк и се възхити на очертанията на красивите постройки, разположени сред храсти и паркове. Изглежда това бе богат дом. Докато приближаваше верандата, се опита да се стегне. Как щеше да понесе гледката на Джеси Диксън със сина й, какво щеше да му каже? „О, просто иди и се срещни с него“, вдъхна си сили тя, закрачи напред и натисна звънеца.

Една жена със стоманеносива коса и бронзов тен на лицето, придобит от годините на слънце, я посрещна и покани вътре.

- Мисис Джоунс, предполагам... Аз съм мисис Бойд, а това е синът ми Джим - усмихна се тя и посочи висок млад мъж, който изпълваше рамката на вратата.

Кали кимна учтиво, когато я поведоха към просторен салон с големи прозорци, които имаха капаци от външната страна. Една врата водеше навън, към морава, сред която имаше широк басейн.

- Да ви предложа нещо за пиене... шанди 4, може би?

- Само вода, благодаря.

- Опасявам се, че в момента тук сме само ние двамата. Съпругът ми ще докара момчето по-късно, а Джеси е на работа по това време. Така ще имаме възможност да разговаряме насаме. Любопитни сме да разберем какво ви е довело толкова далеч от дома.

- Мислех, че е очевидно, мисис Бойд. Дошла съм да прибера сина си.

Кали видя, че те се спогледаха изненадано.

- Вашия син? Но ние смятахме, че родителите на Луи са... - Мисис Бойд се поколеба. -Мислехме, че са починали по време на войната. Ето защо Джеси го е взела със себе си.

- Но както виждате, аз съм тук. Дезмънд бе на три, когато се записах в армията и заминах в чужбина, но никога не съм спирала да мисля за него.

- Това е бил доста необичаен избор за една майка.

Критиката бе премълчана, но се усети многозначително. Кали обаче устоя.

- Времената бяха необичайни, както всеки, който ги е преживял, ще ви каже. - Тя погледна към сина за подкрепа. - Мислех, че мога да бъда полезна.

- Но защо сте се забавили толкова дълго?

Тя бе готова за това, обясни за ареста си, за концлагера, за болестта си, за заблудилото се писмо. Сподели малко и за тайната си мисия в чужбина.

- А съпругът ви? Той няма ли роднини?

- Мистър Джоунс ни изостави да се грижим сами за себе си още преди войната... Нямам представа къде е той сега. И не ме интересува. Важен е само Луи, както го наричате, важно е да знае, че майка му е жива и е дошла за него. Джеси няма никакви права над него, трябва да разберете това. Тя беше просто бавачката му.

Джим се наведе към нея.

- Но аз мисля, че има. Тя е единствената майка, която той познава.

Кали поклати глава и разля вода върху роклята си.

- Тогава той ще се радва на предимството да има две майки, които да го глезят едновременно за известно време.

Кали се усмихна, но не и те.

- Не мисля, че е толкова лесно, колкото го представяте - продължи Джим. Погледна часовника си. - Скоро ще дойдат. Ще се разходите ли в градината с майка ми, за да подготвя Джеси за тази среща? Тя няма да приеме много лесно положението.

- Както желаете - отвърна Кали, почувствала се неловко. Тя също трябваше да се подготви за сблъсъка с Джеси, да отстои твърдо позицията си и да се събере със сина си, каквото и да й струва това.

Когато Дез надникна през вратата в търсене на страховитото лице, стаята беше пълна с възрастни, но чичо Боб го нямаше. Само една дама в синя рокля, сако и шапка му се усмихна. Той й се усмихна учтиво. Джеси стоеше права до Големия Джим, неговите родители седяха на дивана и всички го гледаха.