Лия Флеминг - Пощенската картичка

- Той трябва да ходи на училище - примоли се тя. - Не е правилно едно момче да не се учи. - Тя винаги знаеше как да изработи Боб с усмивка. - С теб нямаше да се срещнем, ако ти не си бе взел изпитите и не бе влязъл в армията.

- Ти го учи тогава, щом си толкова въодушевена. Вземи му някакви книги.

Джеси не се нуждаеше от второ подканване. Уроците им бяха светъл лъч в скучното ежедневие на Дез. Те сядаха заедно, вперили поглед в буквара, смятаха и правеха списъци за пазар, за да се учи Дез да събира и изважда. В гостната имаше едно старо раздрънкано пиано, но това не пречеше на Джеси да свири на него, докато двамата пееха шотландски песни: „Лох Ломонд“, „Разходка по здрач“, „Аз принадлежа на Глазгоу“. Това винаги разплакваше Джеси, а мама Кейн обикновено идваше с ръкоделието си и се присъединяваше към тях.

Една съботна вечер навиха килима, за да упражняват шотландския рил за танците в църквата, но не след дълго Боб влетя в къщата, докато те пееха.

- Значи момчето може да пее, когато иска, а?

Всички спряха и млъкнаха при влизането му.

- Хайде, не ми обръщайте внимание, нека да чуем немия как пее, за да изкара вечерята си. Не мислете, че не знам какви ги вършите зад гърба ми. Пейте или.. - Той посочи на Джеси пианото. - Всичко това е твоя работа.

- Сине, те просто се забавляваха. Остави ги на мира! - помоли се мама Кейн, но той я зашлеви.

- Млъкни. Ако един мъж не може да бъде господар в собствената си къща... Пей, проклето британче, пей...

Джеси седна на пианото, но не помръдна. Дез застана до нея с плътно затворена уста, гърлото му бе пресъхнало от страх, но когато видя Боб да хваща ръжена, истински се паникьоса. Обърна се към Джеси и кимна. Тя започна да свири „Лох Ломонд“ и той се опита да произнесе думите, но устата му бе суха и едва успя да издаде тих звук:

- До твоите красиви брегове... - беше всичко, което успя да излезе от устата му.

- Можеш да се справиш и по-добре.

Колкото и да се опитваше, Дез не успя да изпее нито нота. Изведнъж Джеси спря да свири и вдигна поглед към мъжа си.

- Той е уплашен, Боб.

Боб затръшна силно капака на пианото и той се стовари върху пръстите й. Джеси изпищя от болка. Дез се нахвърли към него като демон и го ритна в краката. Едрият мъж вдигна ръжена и го стовари върху него, удар след удар, докато момчето изпадна в безсъзнание.

Събуди се, покрит с превръзки, без да знае къде се намира. Мама Кейн попиваше с кърпа челото му

- Съжалявам, Луи. Този път той полудя. Трябва да се махнеш оттук, преди да те убие -разплака се тя. - Това не е моят син, нещо му става с главата.

- Къде е Джеси? - извика Дезмънд уплашено.

- Почива си. Не знам какъв дявол влезе в него, но от инцидента насам... - Тя замълча, загледана в сватбената им снимка на тоалетката. - Това не може да продължава.

Дез не можеше да се движи, изпитваше ужасна болка в краката и в главата. Дали той бе виновен, защото бе дошъл с Джеси? Затова ли Боб полудяваше така? Знаеше, че за да бъде Джеси в безопасност, той трябва си тръгне, но сега бе толкова уморен, че не можеше да мисли ясно. Знаеше само, че мрази „Руби Крийк“ и че мама Кейн ще му помогне, ако я помоли.

- Можеш ли да ми дадеш марка и плик? - попита я той на следващия ден, докато седеше в кухнята и се опитваше да бели картофи.

Тя се усмихна.

- Ще видя какво мога да направя, обещавам.

Кали седеше с чаша в ръка по залез-слънце на палубата на „Императрицата“ и се наслаждаваше на слънчевите лъчи. Най-накрая пътуваше за Австралия и щеше да пристигне точно за Нова година. Беше й отнело много повече време, отколкото предполагаше. Имаше толкова много неща да се уреждат и не на последно място беше опитът й да намери къща в предградията, което бе трудно, защото след войната жилищата не достигаха. В крайна сметка взе на изплащане къща в близост до Бексхил он Сий. На Дез щеше да му е приятно да си играе на плажа. Имаше добри училища, а и това бе място, на което никой нямаше да се занимава с тях, място, където можеха да оставят миналото зад гърба си и да започнат живота си отначало.

Най-после имаше сигурен адрес на Джеси Кейн - ферма на име „Руби Крийк“, близо до град Мари - и бе пратила писмо, че идва при тях.

Този кораб бе пълен с малки деца, които щяха да започнат новия си живот в нова страна -сираци, придружени от монахини и учители. Те въодушевено се щураха постоянно по палубите, бледите им градски лица разцъфваха от чистия въздух. Кали се опита да си представи как ли изглежда Дезмънд сега, на седем години. Беше му изпратила колет за Коледа с красива количка на „Динки“ 3и своя снимка в униформа. Написала бе писмо на Джеси, в което сложи картичка на кораба за Дезмънд и поздравителна картичка, на която бе Фий от годините на най-големия й разцвет. Искаше да напомни на Джеси за отговорността й към семейството. Фийби Фей в славния си период от театър „Гейети“ изглеждаше красива и впечатляваща. Жалко, че синът й нямаше да види баба си отново - освен ако Кали не решеше да й прости някой ден.