Лия Флеминг - Пощенската картичка

- Това няма да се случи с мен. Дезмънд трябва да ме помни.

- Това е ужасно дълго време за едно дете, Кали. Не ми се иска да те разочаровам...

Кали сложи ръце на ушите си.

- Защо си толкова негативна? Ще оправя всичките си документи, ще се уверя, че ще получавам военна пенсия, ще подготвя място за живеене и всякакви други подробности. Няма да се върна без него.

- Трябва да се помириш с Фий. Обещай ми. Знам, че се чувстваш ужасно, но и тя не е добре.

- Никога няма да й простя това, което стори.

- Тя ти е майка, направила е най-доброто, което е могла.

- Никога не е била майчински тип. Не можеш да промениш природата си. Когато се върнем, ще има достатъчно време, за да видим как ще тръгнат нещата. - В момента Кали изпитваше единствено горяща ярост към майка си.

Примроуз видя, че Кали е напълно изтощена физически, и донесе парче сирене и бисквити.

- Само това ми е останало от дажбата - извини се тя.

- Не съм гладна. Подай ми бутилката. Това помага повече.

Виното затопляше стомаха и намаляваше паниката.

- Ралф го получи срещу някаква направена услуга. Не го познаваш още. Запознахме се по време на работа. - Примроуз се изчерви. - Той е най-хубавото нещо, което ми се случи през тази война. Ще се женим, затова се постарай да се върнеш за сватбата ми. Надявам се, че ще останеш тук и няма да хукнеш още утре.

- Отивам да се видя с адвокатите си и да разбера с какви средства разполагам. Трябва да си купя къща. Имам някои недовършени неща, свързани със... знаеш с какво. Искат да подпиша клетвена декларация за задържането ми в Белгия. Заловили са някои от пазачите. Дължа го на приятелите си, които бяха предадени, и не само. - Кали поклати глава уморено.

- Говори ли ти се за това?

- Не, никога... Не ме питай, моля те. Заключих вратата за преживяното там и изхвърлих ключа. Тези неща не могат да бъдат споделени. Не искам да се сещам за онова време. Това няма да ми помогне да върна Дезмънд тук, където му е мястото. Нищо друго не ме интересува в момента. Чакам да получа адреса от семейството на Джеси Диксън. Знам, че тя и Дезмънд са били в списъка на пътниците на „Стърлинг Касъл“. Веднага след като го получа, ще й пиша, за да разбера къде се намира той.

- Не бързай, Кали. Изпрати му картички, нещо, което да му напомни за теб, снимки на Далраднор.

- Никога няма да се върна там - тросна се Кали, отхвърлила с негодувание съветите на Прими.

- Защо не? Това беше неговият, а и твоят дом. Там ти харесваше. Не възприемай всичко само в черно и бяло. Трябва да изградиш отново мост между вас двамата. Ти избра да оставиш всичко зад себе си, когато се записа доброволка. Знаеше какво правиш. Или не?

- Мислех, че си ми приятелка - извика Кали, не желаеше да слуша такива аргументи. - И ти си същата като Фий, само ми казваш какво трябва или не трябва да правя.

Прими я прегърна.

- Приятелка съм ти. На твоя страна съм. Какъв е смисълът от приятелството, ако не можем да бъдем честни една с друга? Учили са ме да казвам истината на приятелите си с цялата любов, която изпитвам към тях. Просто се опитвам да помогна. Всичко е много сложно, много емоционално - за всички ви.

Кали я отблъсна.

- Няма да слушам тези глупости.

Изправи се, но стаята се завъртя около нея. Виното я удари не само в главата, но и в краката, и Каролайн падна назад на дивана.

- Хайде, време е да те сложа в леглото. Най-добре е да поспиш, да си починеш малко и да се отърсиш от проблемите, прекалено си разстроена - предложи Прими и отнесе чашите и празната бутилка до мивката. - Трябва да планираме действията ти стъпка по стъпка. Първо, Джеси и Дезмънд трябва да разберат, че си жива и здрава. Тя трябва да осъзнае, че възнамеряваш да си го вземеш обратно. Очевидно ти е нужен дом за него някъде, където и двамата ще се чувствате добре, а това няма да е лесно сега. След това трябва да дадеш на Джеси време, за да подготви Дезмънд за идването ти. Той вече не е бебе, а момче със собствени идеи и вкусове. Подходи внимателно към нещата, Кали, и всичко ще бъде наред. Слушаш ли ме? - обърна се Прими и поклати глава.

Кали похъркваше, дълбоко заспала. Виното бе свършило работата си.

- Изтърсакът да не си е глътнал езика? - Боб седна на масата, като се опитваше да подтикне Дезмънд да отговори, докато ровичка в яхнията си. - Или е прекалено глупав?

От побоя преди месеци Дез не бе казал нито дума на Боб, нито една. Ако той го питаше нещо, момчето кимваше и го правеше. Покоряваше му се и приемаше ударите зад врата и подигравките му с мълчание. Харесваше му да вижда озадаченото изражение на лицето на Боб. Това беше война между тях и Джеси заставаше на негова страна, когато можеше, като прикриваше мълчанието му с извинения.