Лия Флеминг - Пощенската картичка

- Не може ли ти да го направиш, моля - прошепна Дез. Той никога не бе убивал живо същество.

- Прави каквото ти казвам, момче. Щом живееш под моя покрив и ядеш храната ми, ще правиш каквото ти наредя. Това не е хубавата ти къща в хубавата Шотландия с всички прислужници, които угаждат на глезотиите ти. Това е ферма и колкото по-скоро се научиш как се правят нещата, толкова по-добре... Не искам един натрапен ми лигльо да се мотае наоколо, така че внимавай. След като Джеси роди наши деца, ще те разкарам. Има места, на които мога да те пратя, и никога няма да видиш своята Джеси отново. Това ли искаш? Сега го направи!

Дез усети топлината на перата и сърцебиенето на треперещата птица. Опита се да направи това, което искаха от него, но птицата се размърда и той разбра, че я боли.

- Не мога - възкликна той. - Не знам как.

- О, дай я тук, женчо такъв.

Дезмънд не искаше да му я дава, но знаеше, че трябва. След миг кокошката лежеше мъртва, с извита шия, отпусната.

- Дай я на мама да я оскубе и сготви и стой да я гледаш, докато го прави. Следващия път ще трябва да направиш всичко сам.

- Трябва ли да остана тук? - попита той Джеси същата нощ, когато беше време за лягане. -Не харесвам чичо Боб, той крещи. Не ми харесва и това място. Мирише, а от ламаринения покрив се чуват странни шумове. Искам да се прибера вкъщи.

- Знам, любов моя, но не можем да се върнем, струва прекалено скъпо. Когато свалят гипса на Боб, той няма да е толкова своенравен. Това е заради жегата, праха и мухите. Все още не сме свикнали с тях. Сега се опитай да не се изпускаш тази нощ, това само влошава нещата -прошепна му тя, докато оправяше завивката му, и го целуна.

Дезмънд се опита да остане буден, да не заспива дълбоко, но в тъмнината усети как една топла струйка се просмуква през пижамата му Беше твърде късно. Махна чаршафа и се опита да го скрие под леглото. Усети как сълзите му напират, но не знаеше какво да прави. Може би, ако не беше тук, Джеси щеше да се усмихва повече. Ако тръгнеше по пътя, който води към града, дали щеше да стигне до Аделаида и до Големия Джим? Не му харесваше да живее тук, в средата на нищото. Може би, ако успееше да избяга, Боб нямаше да тръгне след него.

Джеси също не беше предишната Джеси. Не подскачаше, къдриците й се бяха отпуснали, лицето й беше покрито с кафяви лунички. Дрехите й бяха прашни, носеше постоянно престилка и бе винаги намръщена. Двамата не се вписваха добре на това място. Овцете бяха странни за нея, тя бе свикнала с едрия рогат добитък в собствената си ферма в Шотландия.

Постепенно Боб започна да накуцва наоколо, подпрян на бастун, и да кара камиона с един крак. Веднъж седмично ходеха в града и Джеси настояваше да се отбиват в църквата. За тези поводи вадеха хубавите дрехи от куфара: сако и риза за Дезмънд, нейната хубава рокля и сламена шапка. Почистваха и лъскаха и сандалите му.

Докато и двамата се обличаха, Дез си спомняше за „Стърлинг касъл“ и Големия Джим и за всичките им забавления заедно. Това го подтикна да се замисли за бягство.

Една неделя по време на службата си каза, че шансът му е настъпил. Джеси щеше да бъде по-добре без него. Имаше гара за влаковете, които отиваха на север и на юг. Нямаше багаж, но разполагаше с една лира за билет и с адреса на Джим, който знаеше наизуст. Беше му тъжно, че трябва да напусне Джеси, но тя щеше да дойде да го търси и след това щеше да остане при тях и всички щяха да бъдат щастливи заедно. Семейство Кейн щяха да се радват, че са се отървали от него. Нямаше нищо за Дез във фермата освен миризлива домакинска работа.

Лятната жега беше почти свършила и всички бяха заети с продажбата на овцете. Нямаше да липсва на никого.

- Отивам до тоалетната - каза той на Джеси, като се опитваше да не се издаде. Искаше да се притисне до нея, но не посмя, така че се втурна по главната улица и спря чак на гарата. Мина покрай един старец, който седеше и си дялкаше някакво дърво пред гарата, и се опита да изглежда така, сякаш чака пристигането на някой влак. Ако го попитаха, щеше да каже, че чака гости. Седеше и чакаше, но нищо не се задаваше. Мъжът, който дялкаше дървото, се втренчи в него.

- Кога е следващият влак на юг - попита го Дезмънд накрая.

- Утре, днес няма нито един, хубавецо. Неделя е.

Дез се изправи, почувствал се глупаво. Сега трябваше да се върне или да се скрие някъде за през нощта. Трябваше да измисли някаква история. За лош късмет, докато излизаше от гарата, се натъкна на чичо Боб, който тъкмо се измъкваше от бара на хотела и го забеляза.