Лия Флеминг - Пощенската картичка

- Вече няма. Войната му отне и това.

- Значи Тоби е мъртъв. Не е голяма загуба за света, нали? - изстреля обидата си Фий.

Кали не можеше да издържа повече. Загледа се през прозореца, зачудена как да постъпи, след това реши да каже на майка си истината.

- Мислиш ли, че щях да позволя този човек да бъде баща на детето ми? Тази загуба на пространство все още е някъде там и скубе парите на някой алчен наивник. Той не е баща на Дезмънд. Луи-Феран ван Грутен беше баща му. Той загина, борейки се за страната си. Нося медала му за храброст в чантата си. Това е всичко, което Дезмънд някога ще има за спомен от този прекрасен смел мъж.

- И ти ме наричаш безсърдечна? Накара ни да мислим, че съпругът ти е баща на Дезмънд, а през цялото време си имала любовна афера?

- Луи-Феран бе много повече от афера. Ние се обичахме, планирахме да живеем заедно. Исках Дезмънд да бъде в безопасност тук, далеч от войната, да бъде с теб... Ние всички можехме да сме щастливи сега. Какво направи с мен? - изпищя отчаяно Кали. - Какво направи за нас? - обърна се тя с пламтящи очи към Фий.

- Не ме вини за грешките си. Всичко това е твое дело, Каролайн, не виждаш ли? Нямаше те прекалено дълго. Постави своите интереси над тези на сина си. Всеки избор на този свят си има цена, както аз много добре знам.

Двете се гледаха една друга, застинали неподвижно.

- Направих това, което и ти си сторила в предишната война. Изпълних дълга си към страната си. Избрах да служа. Мислех, че Дезмънд е на сигурно място. Как съм грешала. Не съм очаквала да ме предадеш по този начин.

- И трябваше да се поучиш от моята грешка. И двете постъпихме ужасно, така че спри да ме обвиняваш за всичко. Няма да ти позволя да ми говориш така. Една жена не трябва да оставя детето си, за да върши опасна военна работа - каквато и да е тя, дори не желая да знам. Каквото е станало, е станало.

- Как мислиш, че бе спечелена тази война? От обикновени жени, седящи на столовете си и пиещи чай? Нямаш представа колко смели патриоти поставиха на заден план чувствата и семействата си, за да се борят с потисничеството. Във всяка страна жените рискуваха живота си. Знам го, защото срещнах стотици от тях в „Равенсбрюк“, много от които в момента са само прах, пръснат на вятъра. Дължа живота си на три френски жени, които бяха мои приятелки в най-трудните мигове. Смяташ ли, че ще оставя нещата така? Трябва да го върна вкъщи. Той не принадлежи на Джеси Диксън. Той е мой. Ако съм предполагала, че ще стане така, никога не бих го оставила с теб. Неговото място е тук, в тази къща, не на другия край на света сред непознати. Трябва да отида веднага при детето си. - Кали тръгна към вратата.

- Просто се успокой. Разстроена си. Нека да пийнем чай и да го обсъдим. Знам, че си в шок, но ще измислим нещо. Можеш да отидеш на круиз, за да си починеш на кораба, и да ги посетиш след време... - Да не си луда? Мислиш ли, че мога да остана на това място и минута повече, като знам, че синът ми е там с непознати и ме смята за мъртва? Ще им пиша веднага, трябва да разберат, че идвам за него. Как е минала през властите? Трябва да ми кажеш абсолютно всичко!

- Никой още няма новини от Джеси. Нямам адреса й, но Диксън ще го знаят. Успокой се, ще изтъркаш подметките на обувките си от крачене по пода. Ще позвъня за чай и...

- Да се задавиш дано с проклетия си чай! - Кали изхвърча навън, за да вземе палтото и чантата си. - Няма да остана тук без Дезмънд. Върнах се за него и няма да се успокоя, докато не го намеря. Само мисълта за него ме върна от мъртвите. Как мога да живея без Феран и нашето дете? Мога да те убия за това, което си ни причинила!

- О, Каролайн, не бъди глупава. Става все по-тъмно и си изтощена. Върни се и си почини!

- Да си почина?! Всички може да си почивате в ада, ако зависи от мен! Няма да спра, докато не видя отново Дезмънд. Ако той не е тук, тази къща никога вече няма да бъде мой дом...

- Каролайн, скъпа, мисля, че това, което правиш...

Това бяха последните думи, които отправи към Кали, докато тя изхвърчаше през вратата навън в нощта.

- Елате да си легнете - обърна се Мима към седящата отпуснато в стола си Фийби. - Тя отдавна е в някой хотел, горкото девойче. Почти не я познах. Личи си, че е преживяла лоши времена. На лицето й е изписано. Нямаше как да понесе лесно тези новини.

Фийби се взря в гаснещата жарава.

- В гнева си човек казва неща, които после не може да върне обратно.

- Да, езикът ни е мощно оръжие, така си е, но тя ще се осъзнае някой ден.

„Какво направих?“ На Фийби й прилоша от тревога. Двете бяха като непознати, крещяха си обиди една на друга. Само да имаше по-добър начин да поднесе тази новина, да отложи момента, да излъже дори... А сега Каролайн си бе отишла. Беше я обвинила за станалото, беше разбрала всичко погрешно и бе влошила нещата. „Но коя съм аз, та да говоря, че някой друг е влошил положението?“