Лия Флеминг - Пощенската картичка

Насочиха я към летищния терминал и й казаха да очаква разговор с Лондон на по-късен етап. Никой не се интересуваше от нейната история, но тя я разказваше, доколкото можеше, на всеки, който искаше да я изслуша. Изглежда войната вече беше минало и нейното отделение бе разпуснато. Всички се занимаваха с новата битка, която им предстоеше - с бившите им съюзници, руснаците. Попълни формулярите за ваучери и я изпратиха да се прибере на север. Имаше чувството, че вече не представлява интерес за никого, сега, след като войната бе свършила. Униформата не й беше по мярка, косата й бе занемарена, кожата й бе бледа от болестта. Сигурно изобщо не приличаше на предишната Каролайн. Първото нещо, което направи, бе да изпрати телеграма, за да съобщи на Фий, че е кацнала. След това тръгна от автобуса към гарата в Оксфорд.

Едва там, когато видя отражението си в огледалото на тоалетната, разбра, че не може да позволи да я видят в това състояние. Импулсивно се запъти обратно към града, за да открие фризьорски салон, където да придадат някакъв цвят на посивялата й изтощена коса. Искаше й се да си намери нова рокля, но без купони за облекло не можеше да направи нищо.

„Ще трябва да ме приемат такава, каквато съм, реши тя. Едва преживях войната.“ Седнала в улично кафене с изглед към златистите каменни сгради на университета, Кали се чувстваше вцепенена и апатична. „Какво правиш тук, губиш ценно време“, смъмри се сама. Именно тогава почувства познато усещане в стомаха си - страх. Страх, че вече е чужда, страх, че се е променила, страх, че Дезмънд няма да я познае, че светът, който бе оставила зад себе си, е продължил да съществува и без нея. Беше като завръщане от мъртвите.

Гледката на руините на шато „Грутен“ я бе изнервила, а срещата й с Карел бе потвърдила това, което вече бе почувствала със сърцето си, но сега бе различно. Прибираше се у дома. „Искам Далраднор да бъде същият като преди, моят рай, моето убежище, непроменено от времето. Искам всички часовници да са спрели, докато се върна.“ Само тогава можеше да продължи оттам, където ги бе оставила, когато Дезмънд бе на три години. През всичките месеца в затвора тя се бе вкопчила в образа на Далраднор, за да спаси разсъдъка си. Сега, бавейки се нарочно в това кафене, Кали се чудеше как ще се почувства, когато го види на живо.

Напоследък Фийби предвидливо се обличаше в лесни за сваляне дрехи с цип или такива, в които сама можеше да влезе. Беше й трудно да слага тиранти и чорапогащници, така че носеше три четвърти чорапи с жартиери. Зимният студ сковаваше крайниците й и някои от пръстите й бяха безполезни, но поне бе самостоятелна и не се налагаше да я обличат като безпомощно дете. Бети бе дошла от селото да направи косата й на кок. Днес за връщането на дъщеря си Фийби искаше да изглежда възможно най-нормално и добре.

Мима бе подготвила стаята й грижливо и бе сложила няколко стръкчета дафинов лист на масата за аромат. Запалиха камината, за да затоплят помещенията. Бърел щеше да отиде на гарата, за да я посрещне от влака, но не трябваше да казва нищо. Каролайн не биваше да заподозре какво е станало, докато не се прибере в безопасност у дома. Фийби се боеше от тази среща и искаше всичко да е идеално, за да компенсира момента, в който трябваше да й съобщи ужасната новина. Имаше цяла тенджера с месо, къкреща на печката, и любимият на Кали ронещ се къпинов сладкиш с яйчен крем. Фийби се опитваше да не трепери, но цял ден гледаше високия часовник, опрян на стената - стрелките му се движеха толкова бавно в следобедните часове. Телеграмата лежеше на масичката в коридора и вече нищо друго не можеше да се направи, освен да чака с ужас завръщането на дъщеря си.

- Прибрах се! - пошегува се Кали, като метна шапката си през вратата. - Къде са всички?

Мима се усмихна.

- Добре дошли у дома, мис Кали. Ужасно липсвахте на всички. Майка ви малко си почива. Неотдавна получи удар. Не е съвсем добре, както ще видите.

Кали забеляза с облекчение, че Мима не коментира външния й вид. Къщата изглеждаше по същия начин като преди, ставаше течение, бе тихо, долавяше се само тиктакането на стария часовник, а из стаите се носеше мирис на пушек от горящи дърва.

- Елате да се стоплите край огъня. Ще се обадя на мис Фей.

Нямаше и следа от Дезмънд, не се виждаше топка, бухалка или обикновени детски колички, нямаше куче, което да я поздрави, но синът й сигурно още не се бе прибрал от училище. Нямаше да го оставят да пропусне уроците си само защото тя се прибира.