Лия Флеминг - Пощенската картичка

Фийби се чувстваше ужасно уморена, стара и объркана, безпомощна, сякаш светът се бе втурнал напред и я бе оставил далеч зад себе си. С кариерата й бе свършено, скъпите й приятели бяха мъртви, а сега и детето й я бе изоставило. Но тя никога нямаше да се откаже от Каролайн. Докато бе жива, това място щеше да чака дъщеря й и завръщането на внука й. Може би някой ден щеше да изпита утеха от професионалния си успех, но в този момент с готовност би дала всяко пени, което притежаваше, за да върне семейството си при себе си. Как би могла да живее, ако знае, че до края на живота си никога повече няма да види никого от тях?

Изкачи се по стълбището сковано, стъпало по стъпало, като си обеща да оправи нещата. Спря на площадката, останала без дъх, и тогава й хрумна една идея. Може би старата приятелка на Кали, Примроуз, би могла да се намеси и да помогне, да вразуми дъщеря й, преди да е станало твърде късно. Трябваше да разбере къде точно се намира Джеси и да информира адвокатите си. Трябваше да има начин да върне детето обратно при майка му. Ако не беше толкова болна и немощна, така потънала в собствените си тревоги и невнимателна за повереното й дете... Ако само знаеше какво да направи, за да изкупи вината си... Ако само - най-дълбоките й съжаления се изразяваха с тези две малки думички.

- Хлапето отново ли се подмокри? - извика Боб Кейн, докато Джеси прибираше чаршафа и се опитваше да го скрие сред останалото пране. - Накарай го сам да изпере проклетото нещо.

- О, Боб, той все още е в шок от всички тези промени. Дай му време да свикне - отвърна тя, докато Дезмънд се шмугваше зад вратата, за да му се махне от очите.

Откакто бе прекрачил прага на „Руби Крийк“, винаги имаше спорове за него. Боб го погледна и извика: „По дяволите, Джеси, не очаквах и малкия изтърсак.“

Ади достави Джеси и Дез и потегли веднага за своята къща, близо до градчето Мари. Стовари ги на прага на фермата, която се намираше на километри от всяко друго населено място. Основната къща бе заобиколена от навеси, бараки и заграждения, в далечината се извисяваше планината, а сред обширните полета бяха пръснати стотици овце. Кракът на Боб беше все още в гипс след злополуката с мотора и той бе безпомощен - само седеше в стола си и издаваше заповеди. Не можеше да използва камиона или коня си, но накара Джеси да се научи да шофира и тя го развеждаше наоколо и вършеше всичко вместо него. Не приличаше на мъжа в униформа, за когото се бе омъжила в Далраднор. Не се бръснеше и кожата му беше с цвят на изгорял карамел, пушеше пури и крещеше през цялото време.

- Този проклет инцидент го разтърси - обясни мама Кейн. - Удари главата си, беше в безсъзнание цяла седмица... Добре е, че има още един чифт ръце тук, за да помагат...

Тя беше тантуреста възрастна жена с груба кожа и чехли върху подутите си крака.

- Трябва да си тих в къщата - прошепна Джеси на Дезмънд. - Бащата на чичо Боб е починал, докато той е бил на война, и стопанството се нуждае от много работа. Това е най-лошото, което е могло да се случи. Трябва да му помогнем, за да се възстанови.

- Кога ще тръгна на училище? - попита Дезмънд.

- Не съм сигурна. Твърде далече сме от града, за да ходиш там, а те пестят бензин, но има едно училище по радиото, което можеш да слушаш. Нека само чичо Боб да се изправи на крака.

Дезмънд погледна през прозореца към далечните планини. Всички цветове на земята и небето бяха различни от цветовете в Шотландия. Нямаше езеро за плуване, а и реката бе пресъхнала. Нямаше с кого да си играе, Джеси беше постоянно заета да готви храна за работниците във фермата, да мие и да чисти, докато майката на Боб вършеше останалите задачи. От изгрев до залез никой не подгъваше крак. От него се очакваше да се грижи за кокошките и яйцата. Дез мразеше да остава с Боб, който седеше на верандата и му даваше нареждания.

Една сутрин, докато Джеси беше заета, Боб го извика.

- Писна ми от картофи и говеждо, искам хубаво тлъсто печено пиле тази вечер. Така че ми донеси една птица, избери от по-старичките и побързай.

Дезмънд не беше сигурен коя да избере и затова ги подгони в кръг из двора и хвана тази, която го кълвеше. Пъхна я гордо под мишница и я занесе на верандата за проверка.

Боб кимна.

- Сега я убий - нареди той. - Хайде, крайно време е да заслужиш прехраната си. Извий й шията.

Дез отскочи назад, хванал птицата.

- Но тя дава добри яйца - каза той.

- Има още много като нея. Просто дръпни врата й и го извий - показа му с ръка Боб.