Лия Флеминг - Пощенската картичка

- Какво, по дяволите, правиш в тази част на града?

- Казва, че чака влака на юг - засмя се старецът. - Изглежда си имаш беглец, Боб.

- Как ли пък не. Тръгвай обратно. - Боб го изблъска по улицата пред очите на всички и го стисна толкова силно, че го заболя. - Ще видиш ти, малки дребосъко, само почакай да се приберем у дома. Ще ти се върне тъпкано, задето ме направи на глупак.

- Какво е направил сега? - Джеси ги чакаше до камиона.

- Когато се приберем вкъщи, ще научи урок, който никога няма да забрави. И ако знаеш какво е добро за него, ще си държиш плямпалото затворено, иначе ще стане лошо и за двама ви.

- Съжалявам, не се движи. - Джеси полагаше мас върху раните му от каиша. Отоците по гърба и краката му пареха, подути от жестокия побой. Дез лежеше по корем и се опитваше да бъде смел. Наказанието беше достатъчно лошо, но Боб освен това накара и Джеси да гледа. След това поиска ножицата и се захвана с косата му

- Искам да го направя от мига, в който дойде. Правиш мамино детенце от това момче.

- Той не е виновен, че има къдрава коса - проплака умолително Джеси.

- Това ще се промени. Щракат ножиците, момчета, щрак, щрак, щрак... - пееше Боб, докато го подстригваше, дърпаше кичури и ги режеше с наслада; режеше толкова близо до черепа, че Дезмънд усещаше допира на острите ръбове на ножиците. Обръсна главата му до голо. Дез наблюдаваше падащите по пода черни кичури. По челото му се стичаше кръв, но той бе твърде уплашен, за да издаде и звук. Искаше да крещи, но се боеше да помръдне, за да не увеличи болката. С всяка отрязана къдрица нещо у него умираше. Втренчи се в каменната стена и в камината, докато слушаше пращенето на косата, която изгаряше в огъня.

- О, Боб, моля те, спри. Той е малко дете. Какво ти става? Не си го изкарвай на момчето -опита се да го успокои майка му

- Млъквай, мамо. Той трябва да разбере кой е господарят в тази къща и колкото по-скоро, толкова по-добре. Така ще мога да направя истински фермер от него.

Джеси плачеше, докато събираше косата с лопатката и метлата.

- Спри да цивриш. Само влошаваш положението му, като заставаш на негова страна -скастри я Боб, доволен от делото си.

„Мразя те, помисли си Дез, и никога няма да ти проговоря.“

От сега нататък му обявяваше война. Никога нямаше да се разплаче пред Боб. Следващия път, когато му се удадеше възможност, щеше да избяга, но заедно с Джеси. Тя заслужаваше някой по-добър от Боб Кейн и Дезмънд знаеше кой точно е подходящият кандидат.

Кали прекрачи прага на апартамента на Примроуз Макалистър на Синклеър роуд. Прими я притисна към себе си с облекчение.

- Най-накрая! Толкова се радвам, че си у дома. Мислех, че никога повече няма да те видя... Майка ти звънна, така че те очаквах. Тя е много притеснена. О, клетата ти, не заслужаваш всичко това. Хайде, седни. Имам бутилка вино. Толкова е прекрасно, че се върна при нас.

Кали се срина на дивана, отново беше сред позната обстановка. Толкова много неша се бяха случили, откакто бе живяла тук, а мястото си бе същото: занемарените мебели, картините по стената. Искаше й се да се свие на кълбо и да спи сто години.

- Трябва да направя нещо - каза тя.

- Но не тази вечер. Няма да ходиш никъде. Нямах никаква представа... Вземи и пий. -Прими бутна в ръката й чаша сладко вино. - Изпий го. Най-чудесната новина за мен бе, когато научих, че си добре. Чухме слухове, че някои от отвъдморските момичета... - Тя се поколеба, когато видя изражението на Кали. - Те така и не се прибраха вкъщи. Знам къде си била. Новините се разнасят, независимо дали са служебна тайна, или не са. Разбрах, че отрядът ви е бил разпуснат. И толкова, толкова съжалявам за Дезмънд. Не се притеснявай, сигурна съм, че е в безопасност там, където се намира.

- Трябва да го върна вкъщи. Как можа Фий да ни причини това?

- Не искам да я оправдавам, но тя претърпя инсулт, а това променя хората, така казва татко.

- Качвам се на първия кораб - допи си виното Кали. - Веднага щом разбера къде са отишли.

- Мисля, че първо трябва да си починеш и да се подготвиш Преживяла си ужасни неща. Погрижи се за себе си - каза нежно Прими и приседна до нея.

- Единственото нещо, което ме държеше жива, беше мисълта, че ще се върна при Дезмънд -отговори Кали яростно. Прими трябваше да разбере колко е важно това. - Нямах търпение да видя лицето му Той ще ме помни, децата не забравят своите майки, нали? - Погледна приятелката си, търсейки успокоение.

- Не очаквай твърде много твърде скоро. Мъжът на една от моите приятелки в работата се завърна от японски военнопленнически лагер миналата година и малкото им момиченце не искаше да има нищо общо с него. „Кой е този мъж в леглото ти? Не го искам тук!“ Така викала всеки път, когато той се приближавал до нея. Горкият човек беше много разстроен.