Лия Флеминг - Пощенската картичка

- Каквото и да кажа сега, ще нараня едната от вас. Може би трябва да се обърнете към адвокат, за да се провери правното положение, преди да продължите нататък... преди Луи да каже мнението си. Той е корав дребосък и има ясно мнение.

- Какво каза? - Кали не можеше да чака нито миг повече.

- Той би предпочел да остане тук, където си е, така мисля. Беше много категоричен.

- Това е абсурдно. Той е мой син. Трябва да дойде с мен. Само мисълта за него ми помогна да запазя разума си и да оцелея в лагера. Не мога просто да го оставя само защото той мисли, че мястото му е с нея.

Почти не можеше да понесе да погледне Джеси.

- Моите уважения, мисис Джоунс, но за чии нужди мислите вие, за неговите или за своите? - Думите на пастора я удариха като камшик. - Искате го при себе си, за да сте добре вие, или ще помислите за доброто на едно момче, което е имало една-единствена опора през живота си - мисис Кейн?

- Можем да си го поделим... Ще дойда да живея тук и той може да прекарва известно време с всяка една от нас - предложи отчаяно Кали, вкопчена във всяка възможност. - Това вече е правено и преди, сигурна съм.

- В дългосрочен план няма да се получи, в един момент ще поискате да го вземете със себе си в Шотландия - заяви Джеси.

- Трябва да се получи. Не съм ти позволявала да го вземаш Той е бил с теб достатъчно дълго. Сега е мой ред. - Кали воюваше за всеки шанс, опитваше се да не се паникьоса.

- Не става така... няма решение „или тя, или аз“ - намеси се пасторът. - И двете обичате детето, така че то е на първо място и най-важно е това, което то иска.

- Нима ни карате да изберем помежду си коя от нас ще се откаже от него? - попита Джеси. - Не съм избирала да го вземам или да го обичам като свое собствено. Той беше моя отговорност. Беше моя работа, бях негова бавачка, но с времето го обикнах и той ме обикна. -Тя се обърна към Кали и я погледна натъжено. - Вие познавате много добре това чувство...

Съжалявам, че не бяхте тук и се наложи аз да поема тази роля. Не съм искала да открадна детето ви - проплака.

- Но го направи. Открадна сърцето му и аз сега съм непозната за него и винаги ще бъда такава...

- Не е задължително. Сигурен съм, че има начини да участвате в бъдещето му. Бъдете негова леля - предложи пасторът.

Това бе най-погрешното нещо, което можеше да каже. Кали усети как косъмчетата по врата и ръцете й настръхват.

- Също като майка ми, която прикриваше факта, че ми е майка, и се преструваше на моя леля? Никога! Ако си тръгна, ще бъде завинаги. Няма да забърквам същата каша. Дезмънд се нуждае от стабилност, а аз мога да му предложа единствено любовта си. Дори аз разбирам, че това няма да му е достатъчно, но няма да си тръгна, без да го попитам лично.

Никой не проговори. Никой не се обади. Кали тръгна към вратата, която водеше към градината, докато оправяше измачканата си рокля.

- Къде е той сега?

Пасторът посочи към градината. Тя бавно слезе по стъпалата на верандата. Думите на пастора я бяха наранили дълбоко. Да, беше дошла от любов, но и от чувство за вина, отчаяно нуждаеща се да си върне Дезмънд, за да си върне и нормалния живот. Завръщането му щеше да осмисли и оправдае всички жертви, които бе направила. Щеше да бъде изцелена в мига, в който той отново й каже „мамо“.

Мъжът бе прав - тя се нуждаеше от него повече, отколкото той от нея. В съзнанието на детето то вече си имаше майка и баща, които чакаха да го прегърнат и да започнат живота си в тази дръзка и красива млада страна.

„Трябва ли да жертвам желанието му да остане тук, за да имам с него живота, за който винаги съм мечтала? Да жертвам своето собствено щастие, за да има той живота, който заслужава и който познава вече тук? Как може някой да ме моли да направя това? Да се откажа от него - това ли е цената, която трябва да платя, задето го оставих? Как мога да живея, ако той отново ме отхвърли?“

- Луи - повика го тя. Той риташе топка по тревата, без да й обръща внимание, преструваше се, че не я вижда. - Чуй ме, моля те. Знам, че си говорил с пастора, но трябва да се уверя сама. Ще дойдеш ли с мен на големия кораб, за да се върнем в нашата голяма къща, където има коне и кокошки?

- Не. Мразя кокошки - отвърна той, без да поглежда към нея.

- Тогава какво искаш?

- Искам да живея с леля Джеси и чичо Джим завинаги.

- Защо?

- Не знам... Сега те са моето семейство. - Той се втренчи в нея с големите си сини очи.

- Предполагам, че е така - въздъхна Кали, приведе се, за да се изравни с него, и протегна ръка. - Но аз никога няма да спра да бъда твоя майка. Мога ли да ти пиша? А ти да пишеш на мен?