Кристофър Франк - Американска нощ

— Върви ли работата?

— Здрасти. Не, не върви. Курбоа пак ми е пробутал боклук.

— Лоши ли са?

— Отвратителни.

През тъмните отблясъци на течността изплува финото лице на Надин Шьовалие — много бледо, призрачно и далечно. После чертите се изясниха, сенките потъмняха и неумело кадрираният портрет доби окончателния си вид. Лаборантът извади копието и го лепна с гримаса на отвращение на страничната стена на ваната, понечи да го сложи във фиксажа, но се отказа и го скъса на две. После се върна към увеличителя и сложи лист чиста хартия на рамката.

Серве видя до Помрьой две контактни копия и едвам се въздържа да не ги грабне. Лаборантът запали лампата, подържа няколко секунди ръката си в светлинния сноп, преброи шепнешком до девет и изгаси крушката. После въздъхна, стана от копирния апарат с листа в ръка и отново топна пръст в проявителя, натискайки хартията, която плуваше в течността. Серве се приближи. Пред очите му от небитието изникнаха бледите зърна на две гърди, а след тях — тънкият крак, плоският корем и тъжното лице. Помрьой разтърка очи и изсумтя:

— Това работа ли е според теб?

Неконтрастна, статична и несръчно направена, снимката бе наистина слаба, а студеното безразличие на модела я правеше направо зловеща. Помрьой я пусна все пак във фиксажа, после я хвърли пренебрежително във ваната с течаща вода. Серве я проследи с поглед и когато я видя в улея, водещ навън, заобиколи и я съзря в големите мивки, до гланц-пресите, клатушкана от водовъртежа. Извади я и я лепна на белите плочки.

— Твоя ли е? — запита един глас.

Зад Серве бе застанал Сюлер, най-добрият фотограф в агенцията, пълен и сериозен мъж, който непрекъснато пътуваше в чужбина.

— Не, на Курбоа.

— Аха. Коя е?

— Надин Шьовалие.

— Сладка е. Ама снимката…

— Да — рече Серве.

После подаде копието на най-близкостоящия лаборант.

— Моля те, гланцирай ми това веднага и ми го остави настрана.

Извади от джоба си двата филма 6×6 и ги отнесе на Дьоризие.

— Не мога. Мертол ми каза да не ги вземам.

— Хайде де, направи ги!

— Съжалявам.

— Запиши ги за моя сметка.

— Частно ли е?

— Да.

— Добре, но най-рано утре, имаме много работа.

— Съгласен съм.

Дьоризие взе един фиш и започна да го попълва.

— Какво си снимал?

— Една мацка.

— Как се казва?

— Не знам. Клод… Клод не знам коя си.

— Клод Незнамкояси — повтори сериозно Дьоризие и се разсмя като глупак.

Серве излезе от фотолабораторията, прекоси репортерската зала и се спусна по стълбите. Влезе в „При Виктор“, поръча си двойно еспресо и го изпи на един дъх. Пред джубокса две проститутки слушаха в захлас „Тази вечер съм сама“ — Виктор умееше да подбира плочите си. Болеше го главата. Плати, качи се отново в агенцията и отиде да прибере снимката. Пъхна я в един плик и я взе със себе си.

Живееше в една гарсониера зад гара Монпарнас, на седмия етаж на стара сграда на улица Фалгиер. Собственичката бе натрупала вътре всевъзможни обемисти мебели, между които огромен бюфет с дърворезби, старомодна библиотека и внушително, но удобно легло. Серве се съблече и постоя две минути под студения душ. После си свари кафе и се настани в едно кресло, хванал с една ръка чашата, а с другата — снимката на Надин Шьовалие.

Бе седнала направо на мокета, подгънала крака, с изправен гръб и отпуснати върху бедрата ръце. Беше навела встрани обрамчената си с руси коси глава, която изглеждаше малка в сравнение с тялото. Под широкото чело светлите очи гледаха гордо и равнодушно към фотографа. Ала гърдите, по-големи, по-чувствени, отколкото си ги беше представял, с настръхнали зърна, някак странно противоречаха на очите — те не бяха равнодушни. Серве изучи подробно дългите й, свити пръсти, ясно очертаните скули и хлътналите й страни, плоския малък корем. Необичайно дългият, гъвкав врат създаваше същото чувство за уязвимост както и гръдта — уязвимост, над която погледът властвуваше и смазваше, но не можеше съвсем да унищожи.

Серве остави снимката, стана и както бе по хавлия, се заразхожда напред-назад из стаята между леглото и прозореца. Спря веднъж, за да изгаси фаса си и да запали нова цигара, после още веднъж, отвори „Артистичен справочник“ и потърси между снимките Надин Шьовалие. Беше представена с някакъв стар портрет, на който едва я позна: сресана на кок, с по-кръгловато лице и странно начервени месести устни. Сравнявайки двете снимки, Серве реши, че ги делят пет или шест години. Погледна за телефона й в долния край на страницата, но адресът не бе същият и той предположи, че и с телефона сигурно е така. После отново се заразхожда из стаята. Беше седем часът вечерта.