Кристофър Франк: Американска нощ

На тротоара Несбит залитна леко и махна на един сакат в инвалидна количка:

— Такси!

Слисан, хромият се опита да ускори ход и количката се понесе с почти седем километра в час. Несбит понечи да тръгне след него и закрещя:

— Stop that man 6 6 Спрете го! (англ.). — Б.пр. !

Сетне с помрачняло от някакъв горчив спомен лице поиска цигара от Серве и я запали. Изкачиха заедно стълбите и на вратата се сблъскаха с Курбоа, който току-що бе занесъл филмите си.

— Всичко наред ли е? — запита Серве.

— Разбира се. Искаш ли да пием по едно кафе?

— Да.

Оставиха Несбит и слязоха отново. На Серве не му се връщаше в „При Виктор“, но Курбоа нахълта там, без въобще да го пита.

Проправиха си път до бара, стиснаха ръката на Виктор над китката — той никога не се здрависваше под предлог, че са му мокри ръцете — и поръчаха две кафета.

— Тя каза ли нещо за мен?

Курбоа поклати глава.

— Не. Какво си направил?

— Нищо. Мертол не ме беше предупредил, пък и аз носех само трийсет и пет милиметров обектив. Нищо не можех да направя.

След кратко колебание Серве запита повторно:

— Ама наистина ли нищо не ти каза?

— Абсолютно нищо. Между другото бива си я.

— Да.

— Малко е слабичка.

Курбоа схруска замислено бучка захар, сетне прегърна през кръста дебелата готвачка, която минаваше край тях.

— Не е като нея.

Дебеланата му се ухили и стрелна език между пълните си устни. Серве се извърна. Пред очите му бяха белите стени, сивите очи и гъвкавата походка по бежовия мокет, дългите ръце и крака на младата жена.

— Веднага ли ще ги направят?

— Какво?

— В лабораторията.

— Да, Мертол иска довечера да ги изпрати. Надан пише репортажа.

Надан работеше от дълги години в агенцията — заварил бе дори Леонар Бек, съдружника на Гая, починал от рак в гърлото скоро след създаването на фирмата. Всяка вечер той пишеше на синя хартия кратки сладникави текстове в един и същи стил, колкото и различни да бяха темите. Независимо дали ставаше дума за политика, за спектакли или за факти от рубриката „Произшествия“, Надан омотаваше всичко в пухкаво фразьорство, усвоено още при първите му изяви в печата отпреди войната.

Серве го завари седнал на бюрото, наведен над сините листове, по които писалката рисуваше изящни арабески, и прочете през рамото му:

На филмовия небосклон, където светилата изгряват и угасват по неотменните закони на касовия успех, раждането на нова кинозвезда никога не остава незабелязано. Когато тя се нарича Надин Шьовалие, когато е по-руса от Ева и още с първия си филм — Утре ще видим — си извоюва значителен успех, при това без да показва тялото си повече от допустимото за господата от Цензурната комисия, можем само да…

Надан остави писалката, запали един „Ротманс Кинг Сайз“ със запалка „Дънхил“. Всяка сутрин паркираше край тротоара поршето си, което бе купил на старо, и изкачваше усмихнат стъпалата на агенцията. Обичаше работата си, обичаше живота си, обичаше жена си, която често му се обаждаше по телефона, за да говорят за сина им, обичаше синята си хартия, паркера си, костюмите „Савил Роу“. Лосионът му за след бръснене беше с дискретен, но траен аромат. Беше винаги с безупречен тен, винаги любезен, винаги отзивчив.

— Ти ли я снима? — запита той Серве и се приготви да продължи изречението.

Серве поклати глава.

— Не, Курбоа. Но познавам бегло това момиче.

С Мертол беше някаква тъмнокоса девойка. Седнала чинно на стола до него, тя даваше вид, че не слуша безбройните му телефонни разговори, и наблюдаваше какво става наоколо със свенливо и същевременно иронично изражение. Мертол много държеше на реномето си на съблазнител, откакто поредната злоупотреба с алкохол го бе лишила окончателно от мъжките му способности. За да поддържа старата си слава, даваше мъгляви обещания на момичетата, които срещаше, че ще ги снима за реклама, и винаги ги канеше да го посетят в агенцията. Когато някоя дойдеше, се правеше, че не знае какво да прави с нея, хвърляше отчаяни погледи към фотографите, докато най-сетне не настанеше кандидатката за слава до бюрото си, като й връчваше поредния брой на „Филм Франсе“ и й нареждаше да стои мирно. Понякога идваха по две наведнъж, което много се харесваше на Мертол. Тогава мимиките, предназначени за фотографите, ставаха двойно по-чести; той слагаше дамите една до друга и ги забравяше. Те взаимно се проучваха с погледи и накрая започваха разговор, докато чакаха да ги извикат за снимки, което никога не ставаше.