Кристофър Франк - Американска нощ

— Готова съм.

Роклята бе по-деколтирана и по-тясна, отколкото си бе представял. Откриваше раменете, гърба и голяма част от гърдите. Младата жена стоеше изправена, неподвижна, уязвима.

— Добре, но сега ще се срешите по друг начин, така не върви. Направете си кок.

— Добре.

Тя отвори чантата си. Той смени синята хартия с черен матов фон, изгаси всички лампи с изключение на две. Стана сумрачно. Тя се приближи и застана върху хартията.

— Искам да създам впечатление, че вървите нощем по улицата.

И се зае, с помощта на няколко прожектора с намалена мощност, да възпроизведе многобройните отблясъци на уличното осветление.

— Цветен ли е филмът?

— Не, черно-бял.

Тя кимна, явно разочарована.

— Как се казвате?

— Клод Ландр.

Замълча за миг и после добави:

— Това не е истинското ми име.

Мина повече от половин час, докато най-сетне нагласи позата. През цялото време сновеше безшумно между прожекторите и Клод Ландр виждаше само една подвижна и заобикаляща я сянка. Отдели най-много внимание на раменете и гърдите, за да подчертае заоблеността и белотата им.

— Киноактриса ли сте?

— Да. Поне се опитвам да бъда.

Замълча, после добави:

— Имах една дребна роля в „Утре ще видим“.

— Така ли?

— Гледали ли сте го?

— Не.

— О, беше съвсем кратка сцена, в началото. Впрочем и без това изрязаха половината.

— Надин Шьовалие ли играеше там?

— Да, точно тя.

— Добра ли е?

— Не е лоша.

— Сега не мърдайте.

Направи няколко снимки при различна скорост, после отстъпи крачка назад и изтри челото си. Умората отново го надвиваше.

— Да сложа ли банския?

Той погледна часовника си.

— Не знам дали ще имам време.

Мертол сигурно беше вече свършил с подбора на снимките — щеше да може да види контактните копия.

— Ще стане много бързо.

— Добре.

Докато я чакаше да се преоблече, отново постави синия фон. Погледна към нея и остана поразен — тялото й бе великолепно, с изящни китки и глезени, дълги стегнати бедра и леко заоблен корем.

— Как изглеждам?

Стори му се, че в гласа й има някакъв присмех.

— Много добре. Застанете ей там.

Изминаха дълги минути, докато намери най-подходящата поза и най-доброто осветление. Повече не проговориха. Най-сетне остана доволен.

— Така е добре. Не мърдайте повече.

Пъхна бързо нова касета в апарата, смени обектива и се наведе над визьора. Беше махнала горнището на банския. Превит над триножника, той не трепна, нагласи спокойно настройката и постепенно извади от мъглата грижливо осветеното, изопнато тяло, дългите крака, натежалата гръд с щръкнали тъмни връхчета.

Тя се облече набързо зад гърба му, тананикайки някаква нашумяла мелодия. Изглеждаше в добро настроение. Серве нареди прожекторите край стената и изгаси лампите с непроницаемо лице.

— Мислите ли, че някой ще ги купи?

— Никога не се знае.

— Каквото и да стане, благодаря ви.

— Няма защо.

— Вече можете да се обърнете.

Тя стоеше до вратата с чанта в ръка.

— Не ми казахте името си.

— Серве Мон. Ще искате ли да видите контактните копия?

— Да, ако може.

— Минете утре при Мертол, ще бъдат при него.

— Добре.

Серве отвори вратата, придружи момичето до Мертол. Както обикновено той говореше по телефона. Когато ги видя, веднага затвори.

— Свършихте ли?

— Да.

Момичето му обясни словоохотливо и въодушевено какво бяха правили, описа позите, осветлението, облеклото си. Мертол я изслуша, без да се усмихне. Серве извади филмите от касетите и прибра апарата в шкафа си.

— Отивам да ги дам в лабораторията.

Мертол се намръщи, но не каза нищо пред момичето. Серве ги остави насаме и тръгна към лабораторията. Същата вечер трябваше да бъдат разпратени седем материала и няколко лаборанти работеха трескаво пред гланц-пресите. Шефът на лабораторията, Дьоризие, попълваше фишове на бюрото си. Той бе винаги в добро настроение — от ония хора, които са забравили нещо много ценно по пътя, но отказват да си го признаят.

— Как си, Мон?

— Добре съм.

— Изглеждаш съсипан от умора.

— Нищо ми няма. Репортажът на Курбоа копира ли се?

— Помрьой го копира. Не ходи да му досаждаш.

Без да каже нищо, Серве отмести пердето и потъна в червеникавия полумрак на лабораторията. Няколко души работеха и говореха за някакъв ръгби мач на следния ден.

Постоя до вратата, докато очите му привикнат към тъмното, после потърси с очи Помрьой. Накрая го откри — беше наведен над една вана, топеше лист бяла хартия в проявителя и явно бе недоволен.