Кристофър Франк - Американска нощ

— Дьоризие, ще пуснете филма на Мон като спешен.

Серве занесе филма си в лабораторията и тръгна да си търси пласьор. В агенцията имаше двама — изискан мъж на име Пале-Дюлак, който добре си пийваше с редакторите от „Жур дьо Франс“ и им пробутваше като никой друг снимки за светската хроника, и един къдрав, нервозен младеж, който не бе говорил с никого на „ви“ през живота си и който можеше да прекоси цял Париж, яхнал солекса 12 12 Марка широкоразпространени френски мотопеди. — Б.пр. си, по-бързо от полицейска или пожарникарска кола. Казваше се Льороа. Серве го намери в архива на приказки с новата секретарка.

— След три четвърти час ще имаш нещо за „Франс Соар“.

— Така ли? Какво?

— Един тип на покрив.

— Пак ли бе?

— Изборът не е кой знае колко голям.

— Скочи ли долу?

— Не.

Тоя ден в „При Виктор“ сервираха кускус. Несбит, както обикновено без настроение, го покани на масата си. Серве стисна ръката му и седна.

— Нещо ново?

Несбит поклати отчаяно глава.

— Тая сутрин някой пак беше свил сапуна.

— Нямаш късмет.

— Запознах се с едно интересно момиче. От учените, сещаш ли се, quite articulate 13 13 Много е устата (англ.). — Б.пр. .

Несбит, който много добре знаеше френски, непрекъснато вмъкваше в речта си английски изрази, когато беше в лошо настроение. Изпи на един дъх чаша вино и отново поклати глава.

— Много съм изморен. Цяла нощ разговаряхме. Следва теософия и семантика. Май че си пада по Солерс 14 14 Филип Солерс (1936) — френски писател и литературовед, модернист, изтъкнат представител на литературния авангард. — Б.пр. . — Сетне въздъхна и продължи: — Все пак малко ми е кофти, че си пада по Солерс. Неприятно, нали?

— Ами да, доста.

— Не знам какво да мисля. А тя е прелестна, разбираш ли… с огромни крака… Сигурно ще се оженя за нея. — И пак въздъхна. — Само дето тоя Солерс малко ме смущава.

Несбит гледаше мрачно в кускуса си.

— Поисках ръката й в шест часа сутринта, близо до площад Перейра. Беше страхотен студ.

— Е, и какво?

— Отказа ми, обаче го направи много мило. Днес трябва да й се обадя, но мисля, че съм изгубил телефона й. Бях го записал на един пакет цигари и сигурно съм го хвърлил. Не си ли виждал някъде пакет „Синиър Сървис“?

— Не.

— Родителите й са много богати. Имат аптека в Лизьо. Впрочем тя ми напомня за една жена — немкинята, с която се запознах в Насау, страхотна мадама. Имаше невъобразимо големи крака.

Две ръце закриха очите на Серве и притиснаха главата му до топла и благоуханна гръд.

— Здравей, Мириам.

— Как си?

Целунаха се по двете бузи. Несбит й подаде чаша вино, но тя отказа. Вече била яла и нямало да остане с тях. Несбит разтърка чело с трепереща ръка и каза тихо:

— God, I’m tired 15 15 Господи, колко съм изморен! (англ.). — Б.пр. !

Серве прекара следобеда в агенцията, отпуснат зад едно бюро, в четене на стар брой от списание „Експрес“. Към три часа телефонът иззвъня.

— Да?

Гласът на телефонистката беше ленив, но чаровен:

— Ти ли си, Серве? Точно теб търсят.

— Кой се обажда?

— Някаква мадама. Май че от мацките на Мертол.

— Тогава свържи я с Мертол.

— Той не иска да говори с нея, каза да я свържа с теб.

Серве вдигна глава и срещна студения поглед на Мертол.

— Е, казвай де, ще говориш ли, или не? Не мога така да те чакам цял следобед.

— Добре, дай ми я.

— Ало?

— Серве Мон е на телефона. Слушам ви.

— Обажда се Клод.

— Моля?

— Клод Ландр.

— Много съжалявам, но не разбирам…

— Вчера ме снимахте.

— А, да, извинете. Не вярвам да са готови, но чакайте така. Ще попитам какво става.

Остави слушалката и се обади в лабораторията по интерфона.

— Дьоризие там ли е?

— Какво има?

— Готови ли са снимките шест на шест от вчера?

— Бях ти казал за довечера.

— Знам. Готови ли са, или не?

— До един час ще имаш контактните копия.

— Благодаря ти.

После взе отново слушалката.

— Няма да стане по-рано от довечера, госпожице.

— Имам една среща в шест часа и няма да мога да се освободя преди осем. Много ли ще бъде късно?

— Да, ще оставим за утре.

— Така ми се искаше да ги видя тая вечер.

Серве замълча и запали цигара.

— Господине?

— Слушам ви.

— Не може ли да ги оставите някъде, откъдето да ги взема?

— Улица Фалгиер двайсет и пет. След осем ще бъдат при портиера.

— Много ви благодаря.

— Дочуване.

Сложи слушалката и отново взе „Експрес“-а. В дъното на залата две секретарки се караха за някаква гума. Госпожа Меринг, представителката на „Щерн“, говореше много високо на немски с Германия. Надан гледаше през прозореца с доволна усмивка, изписана на загорялото му лице. Льороа влезе забързано и се обърна към Серве: