Кристофър Франк - Американска нощ

Тя се усмихна.

— Да, често се случва.

Кюл-Бач правеше точно обратното на това, което се искаше от него.

Веднъж изпрати петдесетгодишен актьор с английски на режисьор, който търсеше млад изпълнител с италиански за главната любовна роля. После предложи руси певици на телевизионен режисьор, който се нуждаеше от чернооки трагички, и комици от вариете на един водещ предаване, който поставяше „Британик“ 23 23 Пиеса от Расин. — Б.пр. .

— Днешната ви среща за роля ли беше?

— Да, бях на прослушване в зала „Атене“, при Даран.

— И успяхте ли?

— Изпълних му монолога на Жоана от „Затворниците…“ 24 24 „Затворниците от Алтона“ — пиеса от Жан-Пол Сартр. — Б.пр. . Когато свърших, мълча най-малко една минута и накрая ме запита: „Госпожице, вие наистина ли сте актриса?“

Избухна в смях, извърна глава и чак тогава забеляза наредбата в стаята.

— Мебелите не са мои.

Тя кимна и сведе очи. Последва неловко мълчание.

— Вечеряли ли сте? — запита Серве.

— Не, не съм много гладна. Кажете ми, какво представлява Мертол?

— Защо питате?

— Запознах се с него у една приятелка. Наговори ми куп глупости и накрая ми предложи да дойда в агенцията, за да ме снимат, щяла съм да стана известна. Но…

— Какво „но“?

— Когато отидох, се убедих, че няма да има никакви снимки.

— Виждате ли, значи сте сбъркали.

Тя вдигна замислено поглед.

— Не съм сигурна.

— Още едно кафе?

— Не, благодаря. Трябва да тръгвам. Исках само да ви кажа, че съм много доволна от снимките.

— Радвам се.

Той взе плика, за да ги прибере. Погледът му попадна на последната, където тя бе по бански, с голи гърди и разстлани по раменете тъмни коси. Задържа я, за да я разгледа, и точно тогава я чу да казва бързо:

— Искате ли да вечеряте с мен?

— Вече ядох, благодаря.

Затвори плика и й го подаде. Тя стана, ръкуваха се.

— Довиждане.

— Довиждане.

Тя се обърна, за да отвори вратата.

— С кола ли сте? — запита Серве.

— Не, но…

— Къде ще отидете?

— Не знам.

— Обичате ли да ви гледат как се храните?

Малкият ресторант на улица Бон бе полупразен. В единия край възрастен англичанин вечеряше сам, наведен над вестник „Гардиан“, отпивайки на малки глътки червено вино.

Серве избра маса в дъното на залата, повика сервитьорката и Клод си поръча вечерята. Предложи и на Серве да хапне нещо, но той поиска само двойно кафе. Докато я гледаше как реже порцията си яйца „по руски“, й разказа за репортажа, който бе правил при един знаменит актьор, когото тя видимо високо ценеше. В ресторанта бе тихо, а и той говореше едва чуто, което създаваше чувството за неестествена близост между тях. Тя му разправи за ливанския продуцент, който я спрял пред един магазин на улица Тронше, за да й предложи роля в бъдещия си филм, за обещанията да участвува в снимки, които никога не се състояли, за затворените врати, за загадъчно губещите се по пощата договори.

Вече ядеше десерта и грижливо разрязваше ябълката си на геометрични парченца. Серве се загледа в ръцете й с широки длани и къси пръсти. Държеше ножа като писалка — между показалеца и сгъвката на палеца. Англичанинът си тръгна. Бе платил сметката, разменяйки със сервитьорката обичайните няколко думи за времето, които трябваше да покажат, че знае френски, и че се чувствува съвсем като парижанин. Изведнъж мястото се стори потискащо на Серве.

— Да идем ли някъде другаде за кафето?

— Както кажеш.

По преждевременното минаване на „ти“ той веднага разбра какво се очаква от него. Усети някъде дълбоко в себе си оная тръпка, примесена с боязън и наслада, която го обхващаше всеки път. Отидоха в кафене „Флор“.

Седяха в единия край на залата, между възрастни мъж и жена, разговарящи тихо на испански, и двама млади виетнамци, които спореха разгорещено на социологически теми. Поръчаха си кафе и Клод заразказва за работата си.

— Започнах късно, след като изкарах една година в курса „Дюлен“. Бях се занимавала малко с пантомима. Човек не знае вече какво да учи, всичко е преобърнато с краката нагоре. Не си ли съгласен с мен?

— Не — отвърна невъзмутимо Серве.

Тя сведе поглед, леко объркана и изненадана, че някой може да оспорва толкова безобидни клишета.

— Искам да кажа, че вече не може да се прави това, което се правеше преди.

— Доколкото ми е известно, никой не се и опитва.

— Но театърът на булеварда…

— Какъв театър на булеварда? Гитри 25 25 Саша Гитри — френски поет и драматург (1885–1957). — Б.пр. е също тъй далеч от Брефор, както и Флобер от Саган.