Дерек Паркър: Казанова

Петтомното произведение Icosameron е публикувано през 1788 г. и загатва за „Пътуване до центъра на земята“ от Жюл Верн. Там Казанова предсказва изобретяването на автомобила, аероплана, телевизията и няколко други бъдещи открития. Книгата обаче е толкова многословна, а теориите така витиевати, че на практика е невъзможно да се прочете. Той я публикува на собствени разноски, успява да привлече вниманието само на 156 абонати (трябват му 350, за да покрие разходите си) и загубва повечето си спестявания. Филдкирхнер е доволен и злорадства. Казанова му написва няколко подигравателни писма, които не изпраща и след смъртта му са намерени в бюрото му. Но в крайна сметка Джакомо удържа победа над врага си. След все по-ожесточени разпри (Видерхолт го напада на улицата) оплакванията му до графа имат резултат и двамата мъже са уволнени.

Казанова пътува още няколко пъти в компанията на Мелампиж, къдрав фокстериер, когото смята за единствения си истински приятел и който го придружава навсякъде. През септември 1791 г. Джакомо отива в Прага на коронацията на Леополд II, при когото неуспешно търси работа във Флоренция през 1772 г. На коронацията Казанова среща сина (и внука) си от Леонилда. Красивият двайсет и една годишен мъж пътува в свитата на краля на Неапол. Леонилда научава за срещата и го кани на гости в Салерно, но Казанова отказва. Историята е приключила.

През 1795 г. Джакомо твърдо решава да избяга от Дукс. Той напуска замъка без разрешение и отива в Тюрингия, за да се срещне с херцог Ваймар и да спечели благоволението му. Херцогът го приема, но след като не му предлага нито пари, нито работа (Ваймар вече има писар на име Гьоте) Джакомо е принуден да се върне в Дукс с подвита опашка. За щастие Валдщайн не се обижда от постъпката му и Казанова отново е зад бюрото си в библиотеката.

Джакомо се залавя с математика — и по-точно с въпроса за удвояването на обема на куба, занимавал учени като Декарт и Нютон — и публикува три памфлета на тази тема. Те обаче не правят впечатление, въпреки че са твърде остроумни. Основният труд през последните му години в Дукс са дванайсетте тома на неговите спомените. Джакомо, изглежда, ги започва през 1790 и за две години завършва първата чернова. През следващите шест години той преработва произведението, спомня си и записва допълнителни подробности и проверява фактите (макар и не особено старателно). Всъщност, както Райвс Чайлдс, най-бележитият биограф на Казанова, подчертава 225 225 Childs, Casanova. — Бел.а. , документите, намерени в архивите из цяла Европа, до голяма степен потвърждават написаното. Макар от време на време паметта да му изневерява, в основната си част спомените трябва да се смятат за точни от гледна точка на фактологията. Без съмнение това се отнася както за описанието на политическите и другите известни личности от онова време, така и на любовните му приключения. Казанова отбелязва и провалите, и успехите си и не се стеснява да описва неприятните положения, в които изпада, и злощастните си приключения, наред с онези, разкриващи щедростта, великодушието и добротата му. В повечето случаи можем да му вярваме.

Той непрекъснато се колебае за достойнствата на спомените си. Веднъж е убеден, че създава шедьовър, а после се пита дали някой ще ги публикува, имайки предвид откровеността, с която са написани. От време на време му се иска да унищожи ръкописа. Но продължава упорито да пише и да работи в библиотеката в Дукс. Скъпият му Мелампиж умира (Джакомо написва надгробно слово на латински), но се появява друг фокстериер, който му подарява принцеса Лобковиц. Казанова обгражда кучето с цялата любов, която му е останала.

Той твърди, че възнамерява да завърши „Спомени“ през 1774 г., но разказът прекъсва внезапно и можем да допуснем, че е смятал да напише поне още няколко страници. Работата му остава недовършена. Няколко записки навеждат на мисълта, че е могъл да добави още подробности. През 1797 г. Казанова публикува последното си произведение A Leonard Snetlage, сборник от анекдоти, допълващи някои откъси на „Спомени“, съпроводени от лексикографични бележки.

През февруари 1798 г. Казанова започва да страда от простата. Той се залежава твърде дълго със силни болки и яде основно супа от раци, която много обича. Накрая не може да приема дори нея и състоянието му бързо се влошава. На 4 юни 1798 г. Казанова умира на 73 години и 2 месеца.

Единственият роднина до смъртното му легло е далечният му племенник по брачна линия Карло Анджиолини (съпруг на Мария, дъщеря на сестрата на Казанова). Джакомо му оставя всичките си ръкописи, включително „Спомени“, които така и не продава на работодателя си. Спомените са написани на френски и за пръв път се появяват в превод на немски от Вилхелм фон Шуц през 1822 — 1828 г. През 1826 — 1827 г. излиза цензуриран и до голяма степен преписан френски превод от някой си Жан Лафорж, професор по френски, работещ в Германия. После следва дълъг период, през който изследванията на живота му прекъсват (ръкописът едва не е унищожен по време на Втората световна война). През 1960 г. издателят Ф. А. Брокхаус от Висбаден обявява намерението си да публикува цялото произведение така, както е написано. Части от книгата на Казанова излизат на английски, но представляват преводи на цензурираната версия на Лафорж. Нецензурираният превод на английски от Уилард Траск, който най-сетне показва великолепието и слабостите на пълния текст, е публикуван през 1966 г.