Дерек Паркър - Казанова

Дори в най-тежките моменти той едва ли си е представял, че го очаква толкова скучно, досадно, болезнено и отегчително последно десетилетие. Неизвестно защо (вероятно заради интелектуалното превъзходство на Казанова над останалите) повечето обитатели на замъка в Дукс го ненавиждат, включително майордомът на графа, Филдкирхнер, и помощникът му Видерхолт, които много му завиждат. Приятелят му принц Шарл дьо Лин оставя тъжен спомен 222 222 De Ligne, Melanges anecdotiques litteraires et politiques. — Бел.а. за положението, в което се намира. Каквото и да поиска Казанова, храна или напитка, те се бавят с часове. Всъщност готвачът често отказва да му сервира, а когато го прави, се погрижва храната да е твърде гореща. Конярят му дава само куци и изтощени коне. Подстрекават кучетата да лаят пред спалнята му цяла нощ. Някъде наблизо непрекъснато звучи ловджийски рог с особено дразнещ тон. Свещеникът непрекъснато го укорява заради сторените грехове. Филдкирхнер скъсва портрета му от книга, залепва го на стената на тоалетната и го изцапва с изпражнения. Графът дава на свой приятел книга от библиотеката, без дори да го попита. Всички в замъка постоянно му се подиграват заради строгите му маниери и старомодните му дрехи.

Джакомо очевидно е много нещастен. Дните му на флиртуване свършват. Младата Ана Клер, дъщерята на пазача, го обвинява, че е забременяла от него, но накрая друг мъж си признава, че го е направил. Повечето слугини са недостойни за ухажването му, макар че една застаряваща, грозна готвачка, която графът наема за кратко, става доста търсена и заразява трима слуги с гонорея. Сексуалният живот на Казанова приключва и жизнената, всепоглъщаща част от съществуването му оставя голяма празнота, която може да запълни единствено с подробните описания в „Спомени“.

От време на време Казанова бяга от замъка. През 1787 г. той отива в Прага, където се крие една от най-интересните загадки в по-късния му живот. По това време там е старият му приятел Да Понте, който следващите поколения помнят като автор на либретото на „Дон Жуан“ от Моцарт. Предполага се, че Казанова му е помагал в подготовката на последното действие. Тази версия произлиза от бележки на пражкия историк Г. А. Майснер, събрани и публикувани от внука му Алфред. Там се разказва сега известната история как на 27 октомври 1787 г., в нощта преди генералната репетиция, Моцарт завършва операта, но без увертюра, и е заключен в стаята си в Прага, докато я напише. Майснер твърди, че точно тогава Казанова е бил в града. Всъщност Джакомо е повикан във Виена преди 27-и, макар че със сигурност на 25-и е в Прага и работи с Да Понте върху либретото на последното действие, а може би му предоставя свои бележки. Сред документите му са намерени два листа, изписани с неговия почерк, в които е набелязана ситуацията във второто действие на операта, след като Дон Жуан е изпратен в ада от Командора.

Никога няма да разберем колко (или дали изобщо) Казанова е допринесъл за шедьовъра 223 223 Вж. Paul Nettl, Casanova and Don Giovanni, Saturday Review, New York, 28 January 1956. — Бел.а. , но е имал необходимите качества да го направи. Той непрекъснато пише стихове, има опит в създаването на първата френска оратория (написва текста, който по-късно е преведен от абат Воасенон по музика на Мондовил), пиесите му са поставени в Дрезден, Генуа и Триест, а в Мадрид написва либрето за опера. Героят Дон Жуан сигурно му харесва, макар да е много по-груб, жесток и пресметлив. Известната ария на Лепорело от първо действие може да се отнася и за него, защото Казанова също омайва с чара си „селянки, слугини, градски дами, графини, баронеси, маркизи и принцеси — жени от всяка класа, с всякакви форми и на различна възраст… Не го интересува богатството, красотата или грозотата — стига тя да носи пола, знаете точно какво ще направи той!“ 224 224 „Madamina, il catalogo…“, Дон Жуан, първо действие. — Бел.а.

През следващите години Да Понте поддържа връзка с приятеля си. Пет години след премиерата на „Дон Жуан“ той и съпругата му посещават Казанова. Мадам Да Понте го вижда за пръв път и е възхитена от чара, остроумието и жизнеността на възрастния мъж. Страстите затихват и Казанова вероятно се смята за непривлекателен, но явно не е така. Двамата си разменят писма, изпълнени с приятелски закачки и взаимно възхищение.

„Спомени“ не е единственото, нито първото литературно произведение, което Казанова написва в Дукс. След смъртта си той оставя огромен куп ръкописи. Някои са издадени, но повечето остават в библиотеката. Сред публикациите е филипика срещу Калиостро, Soliloque d’un penseur, с която Казанова се надява да спечели симпатиите на императора Йосиф II, осъждайки нечестните приключения. Творбата излиза през 1786 и следващата година е последвана от Histoire de ma fuite — разказ за бягството му от „Оловните стени“. Казанова се надява да извлече полза още веднъж с историята, заинтригувала цяла Европа. За съжаление разказът не се продава толкова добре, колкото той очаква. Повечето хора вече са го чували.