Дерек Паркър - Казанова

Спомените на Казанова внезапно свършват дотук, по средата на разказ за балерина на име Ирена, която той познава от Генуа. Джакомо едва ли е искал да прекъсне почти по средата на изречението, но е възможно и да не е желаел да продължи. Той споделя с приятел, че вероятно ще сложи край на историята си през 70-те години на XVIII век, защото на четирийсетгодишна възраст може да пише само за отслабващата си енергия и обземащата го меланхолия. От известно време той чувства, че сексуалното му влечение намалява. Голяма част от живота му е изпълнена с любовни приключения и сексуалната немощ го натъжава, както вероятно се случва с повечето мъже на тази възраст. Но също така е вярно, че и животът му става много по-скучен без авантюрите през изминалите четирийсет години. Казанова е свикнал толкова много с разнообразието, пътешествията и пъстрия калейдоскоп от места и лица, че би било изненадващо, ако принудителното бездействие не сломи духа му.

Посрещането му във Венеция е по-радушно, отколкото очаква. Канят го на вечеря самите инквизитори, които искат да чуят лично от него как е избягал от „Оловните стени“. Интересът към това приключение надделява над неодобрението им към бягството му, очаровало цяла Европа. Казанова посещава всичките си стари приятели и любовници — К. Ч., Марколина, Кристина и съпруга й. Вече покойният му покровител сенаторът Брагадино не му завещава нищо. Марко Барбаро също е мъртъв, но му оставя 144 солида месечна издръжка. Дандоло още е жив и Джакомо взима назаем пари и от него. Доходът му е далеч по-скромен от онзи, с който е свикнал да живее, и Казанова не вижда начин да го увеличи. Преводът на „Илиада“ е одобрен, но привлича интереса само на 339 абонати и публикуването му спира след издаването на три тома.

През 1776 г. той преглъща гордостта си и става шпионин на Светата инквизиция за 15 дуката на месец (около 460 лири). Докладите му (запазени са над петдесет от тях) явно не са особено задоволителни, защото работата му е отнета само след две години. Вероятно най-забележителният му труд през онзи период е един доклад за нечестиви и безнравствени книги, които трябва да бъдат изгорени. Колкото и да е странно Казанова става цензор на книги. Но както Райвс Чайлдс твърди 217 217 Childs, Casanova, p. 278. — Бел.а. , въпреки греховете си, той е добър християнин и явно държи на някои свои принципи.

Междувременно Джакомо по навик продължава да работи върху превода си на Омир и се занимава, така да се каже, с литературен журнализъм, като наред с другите си произведения публикува критика срещу Волтер 218 218 Scrutinio del libro Eloges de M. de Voltaire. — Бел.а. , която написва, докато се лекува в минералните бани в Албано. Главното му възражение срещу философа е враждебното му отношение към религията. Онези, които познават Казанова като свободомислещ човек, се стъписват както от атаките му срещу антирелигиозните възгледи на Волтер и от действията му спрямо нерелигиозните и безнравствени книги, така и от факта, че той определено е на страната на църквата. Така или иначе, Джакомо приема религията изключително сериозно. Той започва да издава месечен литературен бюлетин Opuscoli Miscellanei, чието съдържание е изцяло негово дело. В него включва откъси от историята си на Полша, няколко превода и автобиографични разкази за дуела си с Браники през 1766 г. За съжаление към бюлетина има слаб интерес и изданието излиза само от януари до юли 1780 година. След това Казанова се занимава с театрални постановки и представя в театър „Сан Анджело“ няколко спектакъла на специално подбрана трупа, в която участват предимно френски актьори начело с известната мадам Клермон. За да рекламира това начинание, той издава седмично списание за театрална критика Le Messager de Thalie, което излиза само единайсет седмици. Тъй като никоя от тези дейности не му носи реална печалба, Казанова става секретар на Карло Спинола, ексцентричен богаташ от Генуа.

Докато Джакомо старее, монотонното му ежедневие е нарушено от вест за смъртта на майка му, която умира на 29 ноември 1780 г. в Дрезден. А от Париж пристига новината за кончината на Манон Балети. После го повикват на смъртното легло на жената, която като момиче го е посветила, макар и по малко смущаващ начин, в насладите на любовта — Бетина Гоци. Тя умира в ръцете му.

Макар последните му години във Венеция да не са отразени в „Спомени“ и Казанова може да е имал любовни приключения, за които не знаем, изглежда, че в средата на 50-те години на XVIII век той се установява на спокойствие в малка къща в Барбара дела Толе с шивачката Франческа Бушини, майка й и брат й. Явно и двамата са отдадени един на друг. Общественият му живот също е спокоен. Казанова има неколцина нови приятели — секретарят на един от малцината му останали приятели благородници във Венеция, Пиетро Дзагури — сенатор, който заедно с Марко Дандоло му помага да се върне в града. Името на секретаря е Лоренцо да Понте. Двамата се спогаждат, вероятно защото Да Понте веднага разбира, че новият му приятел не обича да му противоречат (веднъж те водят ожесточен спор за латинската проза). Но буйният темперамент на Джакомо за пореден път го довежда до катастрофа. Работодателят му Спинола, който е доста капризен, се обзалага с познат, че ще го ожени за една от дъщерите на принц Естерхази. Опитът не успява, но Спинола съвсем умишлено „забравя“ за облога (който е за 250 секвини — около 8000 английски лири). През май 1782 г. Карлети, човекът, с когото Спинола се обзалага, пристига във Венеция и случайно среща Казанова. Разбирайки за кого работи, Карлети го моли да напомни на Спинола за облога и за сумата, която дължи, намеквайки, че Казанова също ще спечели, ако парите бъдат изплатени. 219 219 Pages Casanoviennes (Paris, 1925 — 1926), III, p. I — VII. — Бел.а.