Дерек Паркър - Казанова

Абат Ботони е още по-гостоприемен. Той живее в Соренто и е страстен любител на бижутата и момичетата. Разполага и с двете в изобилие и им се наслаждава с еднакво удоволствие. (Казанова отбелязва, че абатът е най-малко дванайсет години по-възрастен от него, но е изключително жизнен, което донякъде го утешава). Джакомо завежда Ла Калимена в Соренто на кратка почивка. Там той отива с нея на разходка в уединена градина и в един доста странен час (пет сутринта) тя „възнаграждава страстта“ му. Казанова проявява почтеност, незабавно казва на леля й и обещава (макар вече да не е богат) да уреди дълговете й и да осигури учител по пеене на момичето, за да си изкарва прехраната на сцената. Оттогава той спи в едно легло с Ла Калимена и похарчва около седем хиляди лири за нея. Джакомо отново остава без пари и е принуден да приеме предложението на съпруга на Агата да му изплати бижутата, които някога й е подарил на стойност 15 000 ливри (45 000 английски лири).

Междувременно Джакомо среща още един познат от Англия — Джоузеф, синът на госпожа Корнелис, който е пътешествал из Европа (ходил е в Торино, Милано, Генуа, Венеция, Болоня, Флоренция и Рим и възнамерява да посети Парма, Модена, Мантуа, Швейцария, Германия и Нидерландия), благодарение на щедростта на майка си, която му е предоставила 200 гвинеи. Казанова е смаян. Шест месеца пътуване само с двеста гвинеи? 211 211 200 гвинеи — около 24 000 английски лири. — Бел.а. Как е възможно? Лесно, отговаря Джоузеф и добавя, че дори смята да спести част от сумата. Той отказва да приеме пари от Казанова, тъй като е обещал на майка си, че няма да го стори, ако се срещнат. Впрочем госпожа Корнелис умее да управлява парите си и въпреки че неколкократно лежи в затвора за дългове, винаги съумява да ги изплати. Джоузеф остава в Неапол седмица, после заминава, като забравя няколко ризи и едно палто. Той пише писмо, в което моли да му ги изпратят, но не съобщава адрес. Джакомо не го вижда повече. Нито пък майка му. Госпожа Корнелис се „оттегля от обществения живот“ и скоро толкова обеднява, че е принудена да продава магарешко мляко в Найтсбридж. През 1797 г. умира в затвора „Флийт“.

Преди да замине за Рим, Казанова трябва да посети още някого — Лукреция Кастели, която живее в Салерно с дъщеря им Леонилда, вече омъжена за импотентен шейсетгодишен мъж, маркиз С. К., както Джакомо го нарича. Лукреция го посреща любезно. Тя още е красива, изглежда десет години по-млада за възрастта си и го поканва да отседне при семейството й. Леонилда също се радва да види баща си и го представя на болния си от подагра съпруг, който го целува по особен начин, давайки му знак, че и той е масон. Джакомо се разбира много добре с възрастния мъж и е щастлив да поднови старото си приятелство с двете жени.

Но приятелството с една жена не е силната страна на Казанова и докато се разхождат из великолепните градини на вилата на маркиза, Лукреция бързо забелязва, че отношението му към дъщеря им е много по-топло от допустимото. Тя вижда, че си разменят ласки и ги предупреждава да не извършат грях, но после ги оставя сами и отива в друга част на градината. Неизбежното се случва и продължава през цялото време, докато Казанова е със семейството в Салерно и в замъка на маркиза близо до Пизенца. Лукреция знае, че маркизът ще бъде доволен, ако Леонилда зачене, тъй като смята, че не е съвсем импотентен, и няма да заподозре изневярата. Казанова взима допълнителни мерки и се преструва, че е влюбен в прислужницата Анастасия. Тя е работила при херцог Маталона и някога Джакомо е флиртувал с нея. Анастасия е готова да поднови любовната игра, но за съжаление започва да мисли, че Казанова има сериозни намерения. За да поддържа измамата, която смята за жизненоважна, Казанова е принуден да прекарва почти всяка нощ от престоя си в леглото й. В резултат на това той успява да се люби с Леонилда само един-два пъти, когато в градината няма никого. Хитрият му план обаче се оказва безсмислен, тъй като херцог Маталона казва на маркиза, че Леонилда е дъщеря на Казанова и че двамата прекарват нощите си заедно.

В случая недвусмислено става дума за кръвосмешение. През XVIII век в много среди (не на последно място сред висшето духовенство) кръвосмешението е смятано за простим грях, табу, измислено по-скоро по социални, отколкото по религиозни причини. Наказанията, присъждани от църквата в подобни случаи, далеч не са сурови. Содомията и бруталността отвращават много повече обикновените хора, вероятно защото мнозина живеят в къщи, където няколко деца от двата пола спят не само в една стая, но и в едно легло, и първото им сексуално преживяване всъщност е в семейството. В „Спомени“ няма доказателства, че извършеното кръвосмешение с дъщеря му тревожи съвестта на Казанова, на Лукреция или на Леонилда. Бащата и дъщерята не изпитват „нито вина, нито се измъчвахме от угризения… Дори ако ангел бе дошъл да ни каже, че чудовищно сме възмутили природата, щяхме да му се изсмеем.“ 212 212 Спомени, 11, X, 313. — Бел.а.