Джакомо Казанова: Приключенията на Казанова

Преди всичко трябва да споделя с читателя убеждението си, че за добрия или лош изход на всичко добро или зло, което съм сторил през живота си, съм отговорен лично аз самият. От това следва, че аз винаги съм вярвал в свободата на волята си.

Учението на стоиците и на всички други секти за предопределението на съдбата е само едно бълнуване на фантазията, доста сходно с атеизма. А аз не съм само монотеист, а и християнин, изповядващ философия, която никога не е оказвала вредно влияние.

Аз вярвам в съществуването на един нематериален Бог, който е създател и повелител на всички живи твари. Че не съм се съмнявал никога в него, доказва обстоятелството, че съм разчитал винаги на неговата закрила и че в моменти на беда съм се обръщал неотклонно с молба към Него и съм се чувствувал подкрепен. Отчаянието убива, но чрез молитвата то постепенно изчезва и човек отново добива вяра в себе си и прилив на нови сили. Какви средства прилага Всевишният, за да отклони от онези, които мислят за помощта му, заплашващото ги нещастие? Това е над познавателните способности на човека, който в момента, когато се замисли за неразгадаемостта на божествения промисъл, започва да я обожествява. Тук човек намира подкрепа единствено в своето незнание. И наистина, щастливи са само онези, които търсят упование в него. Затова ние трябва винаги да се молим на Бога и да вярваме, че сме получили измолената милост, дори когато очевидно това не е така. Що се отнася до положението, което трябва да заема тялото, когато се обръщаме към Създателя, то е ползвано в един стих на Петрарка:

Човекът е свободен, но той престава да бъде такъв в момента, в който загуби вяра в своята свобода. Колкото по-голямо значение той приписва на могъществото на съдбата, толкова повече човек се лишава от онази сила на разума, която му е дадена от Бога. Разумът е частица от божествеността на Създателя. И само когато си служим с него, за да бъдем смирени и справедливи, ние ще бъдем приятни на Този, който ни го е подарил. Бог престава да бъде Бог само за онези, които допускат мисълта, че е невъзможно неговото съществуване. За тях тази представа трябва да бъде най-голямото наказание, на което могат да бъдат подложени.

Но ако човек е свободен, не бива да вярваме, че той има правото да върши всичко, което пожелае. Защото той ще стане роб на всяка страст, когато действува под нейно влияние:

Ако страстта не се подчини, тя започва да господствува.

Който е достатъчно силен да може да контролира действията си, докато се успокои, той наистина е мъдър. Такива хора обаче рядко се срещат.

Мислещият читател ще види от тези мои „Спомени“, че аз не съм имал никога пред себе си точно определена цел и че единствената система, която съм прилагал — ако изобщо може да се говори за система — се е състояла само в това, да се оставя да бъда тласкан от вятъра и вълните. А какви промени могат да настъпят при подобна независимост! Всеки успех или неуспех, който съм имал, всичко добро или лошо, което ми се е случило, ми е показало, че както във физическата, така и в нематериалистическата сфера доброто произлиза винаги от злото и злото — от доброто. Моите заблуждения посочват на мислещия читател правия път; от моите заблуждения той може да се поучи и овладее голямото изкуство да се задържа над пропастта. Най-същественото в случая е смелостта. Защото само със сила, но без самоувереност не може да се постигне нищо. Твърде често аз съм виждал щастието да ми се усмихва след някоя необмислена стъпка, която би трябвало да ме повлече в пропастта; тогава съм благодарил на Бога, но след това не съм забравял и сам да се укоря. И обратно, свидетел съм бил как някое мъдро и умерено поведение довежда до ужасно нещастие. Това в първия момент ме е смирявало, но скоро след това съм се самоутешавал, уверен, че съм бил прав.

Божествените принципи, вродени в моето сърце, би следвало да породят у мен някакъв изключителен морал, и въпреки това през целия си живот аз останах жертва на своите чувства. Намирах някакво удоволствие в това, да се отклонявам от правия път. Живеех постоянно в заблуждение, като единственото ми утешение беше, че осъзнавам това. Затова се надявам, драги читателю, че на историята ми няма да припишеш характера на безсрамно високомерие, а напротив, в нея ще почувствуваш тона, който подхожда на всяка искрена изповед. В моите разкази ти няма да съзреш нито лицето на покаяника, нито смущението на грешника, който, червящ се, признава своите заблуждения. Това бяха лудории на младостта; ти ще видиш, че аз самият се смея над тях и — ако си добър, и ти ще се смееш заедно с мен.