Дерек Паркър - Казанова

По време на престоя си в Екс Казанова, естествено, мисли за Анриета. За последен път той чува за нея през 1763 г., когато Марколина я среща близо до Кроа д’Ор. После Анриета му изпраща кратко и сдържано писмо. През май 1769 г. Джакомо заминава за Марсилия и отива в замъка й. Отваря му загадъчната жена, която се е грижила за него по време на болестта му неотдавна. Тя казва, че господарката й е заповядала да отиде при болния и да се грижи за него, докато оздравее и че в момента Анриета е в градската си къща в Екс. Казанова решава да отиде пак, но после размисля и й написва благодарствено писмо с адрес в Марсилия, на който може да му пише.

Няколко дни след пристигането си в града той получава отговор. Анриета изразява радостта си, че не са се срещнали, защото макар да не е погрозняла, е напълняла и се е променила. Тя споделя, че е вдовица, но не е нещастна, нито пък бедна, и е готова да му услужи с пари при нужда. Ако иска да й пише, винаги ще получава отговори. Между другото Анриета споменава, че е много щастлива от факта, че той е с жена, която обича. Това е Марколина, но тя отдавна си е заминала. Впоследствие двамата си пишат редовно. През следващите двайсет години Казанова получава над четирийсет писма, но ги унищожава, за да не опетни доброто й име. Анриета смята, че той е най-почтеният човек, когото познава.

Докато е в Марсилия, Казанова се среща с мадмоазел Крозен. От няколко години тя е щастливо омъжена и е майка на три деца. Крозен се радва да го види, но нетактично му казва, че е остарял, нещо, което по-късно чува и от двама свои приятели в Торино. Все пак той е на четирийсет и четири години, вероятно изнемощял от дългия си престой в барселонския затвор и наскоро е боледувал сериозно. Казанова смята, че сексуалната му мощ намалява, и се тревожи за бъдещето си. От известно време му се налага да живее по-скромно и не вижда кой знае какви перспективи пред себе си.

Той започва да играе на карти и спечелва малко пари, за да публикува книгата си за историята на венецианското правителство. Джакомо се надява, че произведението ще му спечели благоразположението на властите в града и ще му даде възможност да се върне там. Книгата е отпечатана в Лугано, където той отблизо следи издаването й в три тома, и се продава за една година. Но, уви, Венецианската инквизиция остава невъзмутима. Няма изгледи Казанова да се върне в родния си град. Той решава да потърси подкрепата на свой познат, когото среща в Русия — граф Алексис Орлов, адмирал на руския флот, който е в Легхорн и се подготвя за атака срещу Турция. Джакомо се надява, че може да бъде полезен на адмирала, ако го назначи на някаква длъжност. Той убеждава британския дипломатически представител сър Уилям Линч да му напише препоръчително писмо до консула в Легхорн, сър Джон Дик (който натрупва цяло състояние, доставяйки провизии на Орлов).

Адмиралът казва, че с удоволствие ще вземе Казанова във флота, но само като наблюдател, защото няма свободна длъжност. Това е неприемливо, тъй като Джакомо се нуждае от платена работа. Той напуска Легхорн и отива в Пиза, после минава през Парма, Болоня и Флоренция и пристига в Сиена, където прекарва забавна вечер с абат Чиачери, библиотекар в университета. Той го завежда при две сестри, които владеят до съвършенство играта на рими — казват ти няколко римувани думи и трябва да измислиш стих с тях, употребявайки ги в определена последователност. „Колкото повече остарявах, толкова повече ме привличаха интелигентните жени“ 209 209 Спомени, 11, VII, 210. — Бел.а. — споделя Джакомо. Но макар че едната от сестрите, Мария Фортуна, е красива и изглежда достъпна (била е любовница на Чиачери и на местен епископ), Казанова не прави опити за сближаване. (По-късно Мария публикува две пиеси и няколко книги.)

В деня преди да замине за Рим кочияшът го пита дали би приел още един пътник. Джакомо не гори от желание, но се появява млад французин, който го моли да вземе съпругата му в каретата, а той самият е готов да язди до тях. Казанова е въодушевен от красноречивото описание, което кочияшът прави на жената, и се съгласява.

Джакомо се качва до спътницата си — Бети, млада и наистина изключително красива англичанка — и се сеща, че отдавна не е преживявал любовно приключение. „Бях на четирийсет и пет години; още обичах нежния пол, макар и съвсем не толкова пламенно, бях много по-опитен и по-малко готов за дръзки начинания, защото приличах повече на баща, отколкото на любовник, и смятах, че вече нямам права, нито основателни претенции.“ 210 210 Пак там, 11, VIII, 218. — Бел.а. Съпругът решава да язди пред каретата. Казанова кани спътницата си на обяд и по време на разговора установява, че имат общи познати в Лондон, сред които и дъщеря му Софи.