Дерек Паркър - Казанова

Двамата с Франческо пътуват през Дрезден за Виена, където брат му става любим художник на принц Каниц. Казанова скита безцелно два-три месеца — отново в Дрезден, после в Берлин и Прага — и уж търси доходна служба. През февруари 1784 г. във Виена приема покана да стане секретар на венецианския посланик Себастияно Фоскарини. Главният му принос във венецианските дела е решаването на спора между Холандия и Венеция, който през януари довежда до обявяване на война между двете държави. Спорът започва заради финансово недоразумение между двама холандски търговци и двама братя от Венеция, Премислас и Стефано Занович, които Казанова помни от събитията, довели до изгонването му от Флоренция през 1771 г. Братята измамват холандците със значителна сума и Холандия иска 400 000 гулдена компенсация, но получава отказ и е обявена война.

През март Казанова взима всички документи по случая и се среща с императора Йосиф II. Благодарение на добрата воля на императора той написва четири памфлета, в които разобличава машинациите на братята и осмива злочестия венециански дипломат Кавали като наивника, който добронамерено е действал като посредник между тях и холандските търговци. В резултат на това Холандия е удовлетворена и до военни действия не се стига. Братята Занович са изгонени от Венеция, а Кавали е освободен от дипломатическия си пост.

Джакомо е persona non grata във Виена и се отдава на приятни забавления с най-малко две любовници. Едната е младо момиче („Катон М“), на което едва не предлага брак, а другата — по-възрастна жена на име Каспара, която по-късно става любовница на императора.

По онова време Казанова отново среща и Да Понте, сравнително новия си приятел от Венеция. Някога Да Понте прекратява боя между Джакомо и бившия му слуга Коста, който открадва подаръците, които мадам Д’Урфе дава на протежето си, за да подкупи делегати на предложената мирна конференция в Аугсбург. Докато се разхожда с Да Понте, Казанова изведнъж познава бившия си слуга и се нахвърля върху него. Да Понте едва успява да ги разтърве. В своята „История на моя живот“ 221 221 Da ponte, History of life, ed. A. Livingston az The Libertine Libretrist (Philadelphia, 1929), p. 265. — Бел.а. той описва последвалата сцена — съвсем типична за Казанова. Коста убеждава бившия си господар да чака, влиза в едно кафене, сяда и набързо съчинява стихове, в които намеква, че ако той краде, тогава Казанова от време на време лъже. Джакомо е смаян от наглостта и стиховете на слугата си. „Негодникът има право!“ — прошепва той на Да Понте и прави знак на Коста да излезе. Те се разхождат заедно известно време и се разделят приятелски — след като Коста връща малък пръстен с печат с изображение на Меркурий (богът на крадците, както отбелязва Да Понте), единствената останала скъпоценна вещ.

През февруари 1784 г. Казанова се запознава с граф Йосиф Карл фон Валдщайн, шамбелан на императора. Те се срещат на вечеря при посланика Фоскарини, където Джакомо е представен на принц Дьо Лин, чичото на Валдщайн. Макар че графът е почти трийсет години по-млад от Джакомо, двамата мъже веднага си допадат. Това не трябва да ни изненадва, защото Валдщайн е масон и се интересува от хазарт и окултизъм. Скоро след като се запознават, графът поканва новия си познат в замъка му в Дукс. Там му показва библиотеката си с 40 000 тома, които са на разположение на Казанова. Отначало той отказва, тъй като все още е зает с двете си любовници и се колебае да напусне Виена. Но на 23 април 1785 г. Фоскарини внезапно умира и бъдещето на Джакомо отново е несигурно. Въпреки забавленията с двете жени, му хрумва да стане монах, но бързо отхвърля тази ексцентрична идея и решава да замине за Берлин, където е известен и уважаван и може да се надява на назначение в Академията. Но всичко това е твърде неясно и Джакомо е принуден да си спомни поканата на Валдщайн. Градът се намира в централната част на Бохемия и това му се струва накрая на света, но е най-добрата от останалите възможности и той приема длъжността библиотекар с годишна заплата хиляда гулдена (около 6000 английски лири). Това е много по-малко от дохода на висш чиновник или адвокат, но длъжността е единственото предложение. Казанова остава в Дукс до смъртта си тринайсет години по-късно.

Дукс сега се нарича Духов и се намира в Чехия, на около осемдесет километра северозападно от Прага. Замъкът е красив и въпреки суровия северен климат, неприятен за човек, живял под лъчите на италианското слънце, с отличната си библиотека изглежда идеално място за застаряващ мъж, който да се засели там и да пише спомените си. Но за Казанова този дом е непривлекателен. Той се разбира сравнително добре с Валдщайн, но графът има други занимания — голяма конюшня и млада селянка любовница — и няма много време за него. Често го пренебрегва на обеди и вечери и не го представя на бележитите гости, а това, естествено, дразни Казанова.