Джефри Арчър - Колчан, пълен със стрели

— Глупости — отсече Филипа. — Когато се докаже, че съм права, ти ще повториш тази история дума по дума, в това число и твоята оскърбителна измислица, на годишния банкет на колежа „Съмървил“.

— А ти, скъпа моя, ще прочетеш събраните произведения на Джон Скелтън и ще си изгълташ поражението за предястие.

— Ще призовем стария редактор на Оксфордския речник на английския език Аниънс за арбитър.

— Съгласен.

— Дадено.

На това място сър Уилям си взе вестника, целуна жена си по бузата и каза с пресилена въздишка:

— В моменти като този ми се ще да бях загубил „Чарлз Олдъм“.

— Всъщност ти го стори, скъпи. По онова време не беше модерно да се признае, че една жена е спечелила нещо.

— Ти спечели мен.

— Да, нагли човече, но тогава бях оставена с впечатлението, че ти си една от онези награди, които могат да бъдат върнати в края на годината. А сега установявам, че ще трябва да те задържа дори и след пенсиониране.

— Скъпа, нека оставим Оксфордския речник да разреши спорния въпрос, който комисията за „Чарлз Олдъм“ не успя. — След това тръгна за своя колеж.

— Няма такава дума — измърмори Филипа, когато той хлопна входната врата.

Знае се, че инфарктът поразява значително по-рядко жени, отколкото мъже. Когато онази сутрин Дама Филипа получи своя в кухнята, тя се свлече на пода, призовавайки с дрезгав глас Уилям, но той вече бе твърде далеч, за да я чуе. Чистачката бе тази, която намери Дама Филипа на кухненския под и се втурна да доведе някого от управата. Първата реакция на квестора на колежа бе, че госпожата вероятно се преструва — уж сър Уилям я е ударил с тиган по главата — но въпреки това за всеки случай пое бързешком към къщата на семейство Хачард в „Литъл Джерико“. Провери пулса на Филипа и прати да повикат лекаря на колежа, а след това и директора. И двамата пристигнаха след броени минути.

Директорът и квесторът застинаха в безмълвно очакване край своята знаменита колежка, но вече бяха наясно какво ще каже лекарят.

— Мъртва е — потвърди той. — По всяка вероятност е станало внезапно и почти без болка.

Погледна часовника си — беше 9:47. Покри своята пациентка с одеяло и повика линейка. Грижеше се за здравето на Дама Филипа повече от трийсет години и често й бе повтарял да забави темпото, но ако се съдеше по вниманието, което му бе обърнала, със същия успех можеше да й пусне грамофонна плоча.

— Кой ще каже на сър Уилям? — попита директорът.

Тримата се спогледаха.

— Аз ще го сторя — рече лекарят.

Минути пеша деляха „Литъл Джерико“ от площад „Радклиф“. Този ден пътят от „Литъл Джерико“ до площад „Радклиф“ бе неимоверно дълъг за университетския лекар. Никога не бе поднасял с охота вестта за смъртта на нечий съпруг или съпруга, но този път щеше да е един от най-скръбните в кариерата му.

Когато почука на вратата на професора, сър Уилям го покани да влезе. Великият мъж седеше на писалището си и се ровеше в Оксфордския речник, като си тананикаше тихичко.

— Разправях й аз, ама тя не щеше и да ме чуе, глупачката — редеше той на себе си; в следващия миг се обърна и видя лекаря, застанал безмълвно на прага. — Докторе, следващия четвъртък трябва да бъдеш мой гост на годишния банкет на „Съмървил“, където Дама Филипа ще признае поражението си публично. Ще бъде безапелационен гейм, сет, мач и шампионат за мен. Реабилитация за трийсетгодишен къртовски труд за науката.

Лекарят не се усмихна, нито помръдна. Сър Уилям отиде до него и се взря изпитателно в своя стар приятел. Нямаше нужда от думи. Лекарят каза само:

— Неспособен съм да изразя огромното си съжаление — и остави сър Уилям насаме с мъката му.

След час всички колеги на сър Уилям вече знаеха. Този ден обядът в трапезарията на колежа мина в мълчание, нарушено единствено от старши преподавателя, който попита директора дали да не отнесат храна на професора от „Мъртън“.

— По-добре не — отвърна директорът.

Не бе изречена нито дума повече.

Преподаватели, специализанти и студенти прекосяваха предния двор на колежа в пълно мълчание, а когато се събраха отново за вечеря, все така никой нямаше желание за разговор. Към края старши преподавателят отново предложи да отнесат нещо на сър Уилям. Този път директорът кимна утвърдително и готвачът на колежа приготви леко блюдо. Директорът и старши преподавателят изкачиха изтърканите каменни стъпала към кабинета на сър Уилям и докато единият държеше подноса, другият почука тихо на вратата. Не последва отговор и директорът, привикнал към странностите на сър Уилям, открехна вратата и надзърна в стаята.