Джефри Арчър - Колчан, пълен със стрели

— Ами че ние сме разведени от сума ти време.

— Разведени? — повторих аз.

— О, да — потвърди тя весело. — Не съм разговаряла с него от години.

Просто стоях там с безпомощен вид.

— О, не се разстройвайте заради мен — рече. — Не е голяма загуба. А и без друго наскоро се омъжих отново… — За друг филмов продуцент, помолих се аз наум. — Всъщност днес очаквах да се сблъскам със съпруга си… той е собственикът на този ресторант.

Без дума повече автоматичното стъкло се вдигна с тихо мъркане и ролс-ройсът се плъзна с лекота, отдалечавайки се, докато се скри от погледа ми и ме остави да вървя пеша до най-близката автобусна спирка.

Докато стоях там сред гостите от литературната гилдия, вперил поглед в бялата царица с приличния на двоен самун кок, аз все още я виждах как се отдалечава в онзи син ролс-ройс. Помъчих се да се съсредоточа върху думите й.

— Знаех, че няма да ме забравиш, скъпи — казваше тя. — Все пак аз те заведох на обяд, нали?

Сребристосиният Боинг 707 с открояващо се огромно „П“ на опашката се плъзна по пистата и спря в северния край на международно летище Лагос. Шест еднакви черни мерцедеса се придвижиха към страничната част на самолета и зачакаха в колона, наподобяваща излязъл на сушата крокодил. Шестима, потънали в пот униформени шофьори изскочиха от колите и застанаха мирно. Когато шофьорът на първата кола отвори задната врата, от нея изскочи полковник Усман от Федералната гвардия и с бързи стъпки се отправи към стълбата за пътниците, която четирима души от персонала на летището припряно избутаха към самолета.

Вратата в предния сектор се отвори навътре и полковникът се втренчи в зейналото празно пространство, където на фона на тъмната вътрешност на кабината се появи елегантна, привлекателна стюардеса, облечена в син костюм със сребърни кантове. На ревера на сакото й имаше голямо „П“. Тя се обърна и кимна по посока на кабината. Няколко секунди по-късно мястото й на вратата зае висок мъж с безупречно облекло, гъсти черни коси и дълбоки кестеняви очи. Всичко в него излъчваше онзи неповторим в своята непринуденост стил, за който не потомствените милионери биха платили значителна част от състоянието си. Полковникът козирува, когато сеньор Едуардо Франсишко де Силвейра, оглавяващият империята „Прентино“, кимна сдържано.

От хладината на своя снабден с климатик Боинг Де Силвейра се потопи в жегата на безмилостното нигерийско слънце без ни най-малък признак на неудоволствие. Полковникът поведе високия елегантен бразилец, който бе съпровождан единствено от своя личен секретар, към първия мерцедес, докато останалите служители на „Прентино“ се спуснаха един след друг по задната стълба на самолета и изпълниха другите пет коли. Шофьорът — ефрейтор, инструктиран да бъде на денонощно разположение на почетния гост — отвори задната врата на първата кола и козирува. Едуардо де Силвейра не прояви и най-малък признак на благодарност. Ефрейторът се усмихна нервно, разкривайки най-едрите бели зъби, които бразилецът някога бе виждал.

— Добре дошли в Лагос — прояви инициатива ефрейторът. — Надявам се да свършите добра работа, докато сте в Нигерия.

Едуардо се настани на мястото си без всякакъв коментар и се взря навън през матирания прозорец, наблюдавайки как част от пътниците на кацналия точно преди него 707 на Британските авиолинии образуват дълга опашка върху горещия асфалт, докато чакат търпеливо да минат през митницата. Шофьорът включи на първа скорост и черният крокодил пое по своя път.

Полковник Усман, заел позиция отпред до ефрейтора, скоро установи, че бразилският гост нехае за салонните разговори, а секретарят му, седнал до своя работодател, не отвори уста ни веднъж. Свикнал да върши нещата по образец, полковникът остана безмълвен, позволявайки на Де Силвейра да обмисли своя план за действие.

Едуардо Франсишко де Силвейра бе роден в селцето Ребети, на стотина мили северно от Рио де Жанейро, и бе наследник на едно от двете най-внушителни фамилни състояния в Бразилия. Бе получил частно образование в Швейцария, след което бе следвал в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Накрая бе завършил и престижния Колеж по бизнес администрация в Харвард. След това се бе върнал в Бразилия и отново бе заел пост нито на върха, нито най-долу в йерархията на компанията, а някъде по средата, поемайки управлението на интересите на своето семейство в минното дело в Минас Гераис. Успя бързо да стигне до върха, дори по-бързо, отколкото бе планирал баща му — оказа се не само бащичко, а и нещо повече. На двайсет и девет се ожени за Мария — голямата дъщеря на най-близкия приятел на баща му, и когато дванайсет години по-късно баща му почина, Едуардо наследи трона на „Прентино“. Бяха общо седмина синове — вторият, Алфредо, сега отговаряше за банковото дело; Жоао ръководеше флота; Карлош организираше строителството; Мануел уреждаше храната и продоволствията; Жайме управляваше семейните вестници, а малкият Антонио — последният, несъмнено и по важност — ръководеше семейните ферми. Всички братя докладваха на Едуардо преди вземането на важни решения, тъй като той беше президентът на най-голямата частна компания в Бразилия, независимо от надутите претенции на своя отколешен семеен враг Мануел Родригес. Когато военният режим на генерал Кастело Бранко свали цивилното правителство през 1964 година, генералите стигнаха до общото заключение, че не могат да премахнат всички Де Силвейра или Родригес, и затова ще е по-добре да се научат да живеят с двете конкуриращи се фамилии. Де Силвейра винаги бяха проявявали достатъчно здрав разум да не се замесват в политиката, освен като плащат на всеки държавен служител, бил той военен или цивилен, според неговия ранг. Това гарантираше непрестанния просперитет на „Прентино“, каквато и фракция да дойдеше на власт. Една от причините Едуардо де Силвейра да отдели три дни за посещение в Лагос въпреки натоварения си график, бе, че нигерийската система на управление изглеждаше доста сходна с тази на Бразилия и по този проект той вече бе подкопал почвата под краката на Мануел Родригес. Той се надяваше да му донесе повече от обезщетение за спечелената от неговия съперник оферта за летището в Рио. Едуардо се усмихна при мисълта, че Родригес не подозира за пристигането му в Нигерия, целящо да приключи сделка, която щеше да го направи два пъти по-могъщ от конкурента му.