Джефри Арчър - Колчан, пълен със стрели

В интерес на истината салатата на главния готвач беше великолепна… макар че, признавам, не ми беше леко да оценя по достойнство подобно ястие, докато се опитвах да измисля версия, която щеше да прозвучи убедително, в случай че сметката надхвърлеше моите трийсет и седем лири.

— Колко глупаво от моя страна да поръчам бяло вино с агнешкото — рече тя, почти привършвайки половината бутилка.

Поръчах и половин бутилка от червеното вино на заведението, без да прибягвам повече до списъка на вината.

Тя приключи с бялото вино и се впусна в артистични коментари за театър, музика и разни други автори. Изглежда, познаваше до един онези, които все още бяха между живите, а покойните изобщо не беше чела. Вероятно бих могъл да се насладя на изпълнението й, ако не беше страхът да не би след финалното спускане на завесата да се окаже, че не ми е по джоба. Сервитьорът прибра празните чинии и попита моята гостенка дали би желала още нещо.

— Не, благодаря — отвърна тя и аз едва се сдържах да не изръкопляскам. — Освен ако не разполагате с някой от своите прочути ябълкови сюрпризи.

— Опасявам се, мадам, че може да са привършили, но все пак ще отида да проверя.

Не бързай, прищя ми се да възкликна, но вместо това само се усмихнах, докато примката около шията ми все повече се затягаше. Няколко мига по-късно сервитьорът се върна победоносно, движейки се ловко между масите, с високо вдигната над главата си ръка, в чиято длан лежеше ябълковият сюрприз. Отправих пламенна молитва към Нютон ябълката да се подчини на закона му. Не се получи.

— Последната, мадам!

— Ах, какъв късмет! — възкликна тя.

— Ах, какъв късмет — повторих аз, нямайки сили да погледна менюто, за да установя цената. Впуснах се в отчаяно смятане наум, осъзнавайки, че работата щеше да е на косъм.

— Нещо друго, мадам? — попита подкупващо сервитьорът.

Поех дълбоко въздух.

— Само едно кафе — отвърна тя.

— А за вас, сър?

— Не, за мен не. — Той ни остави. Не можах да измисля обяснение защо не пиех кафе.

После тя извади от своята голяма чанта „Гучи“ до себе си екземпляр от романа ми, на който аз се разписах с размах, надявайки се главният сервитьор да ме види и да реши, че съм от онзи тип мъже, на които трябва да бъде позволено да разпишат и сметката, но той остана твърдо в отсрещния край на залата, докато аз изписвах думите: „Една незабравима среща“ и прибавях автографа си.

Докато скъпата дама пиеше кафето си, аз си взех ново хлебче и поисках сметката не защото бързах особено, а защото подобно на обвиняем в „Олд Бейли“ 12 12 Централният съд за наказателни дела в Лондон, носещ името на улицата, на която се намира. — Б.пр. , чиято виновност не стои под въпрос, предпочитах повече да не чакам тежката дума на съдията. Мъж в елегантна зелена униформа, когото не бях виждал до момента, пристигна със сребърен поднос и сгънат върху него къс хартия, твърде подобен на моето банково извлечение. Бавно отгърнах крайчеца на сметката и прочетох цифрата — трийсет и шест лири и четирийсет пенса. Небрежно мушнах ръка във вътрешния си джоб, измъкнах имането на живота си и поставих шумолящите нови банкноти върху сребърния поднос. Те бяха отнесени тутакси. Няколко мига по-късно мъжът в зелената униформа се върна с моите шейсет пенса ресто, които аз не се поколебах да прибера в джоба си, тъй като това бе единственият начин да взема автобус до вкъщи. Келнерът ми отправи поглед, който несъмнено би му осигурил характерна роля във всеки филм, продуциран от знаменития съпруг на дамата.

Моята гостенка стана и прекоси ресторанта, като махваше и от време на време раздаваше целувки на хора, които до този момент бях виждал само по лъскавите списания. Когато стигна до вратата, тя спря, за да си вземе палтото — кожено, от норка. Помогнах й да го облече, като отново не си направих труда да оставя бакшиш. Щом се озовахме на тротоара на Кързън стрийт, до нас незабавно спря един тъмносин ролс-ройс, от който изскочи шофьор в ливрея и побърза да отвори задната врата. Тя се качи в колата.

— Довиждане, скъпи — рече, докато автоматичният прозорец се плъзгаше надолу. — Благодаря за великолепния обяд.

— Довиждане — отвърнах аз и събирайки целия си кураж, добавих: — Искрено се надявам следващия път, когато пристигнете в града, да имам възможността да се запозная със знаменития ви съпруг.

— О, скъпи, нима не знаете? — рече тя, надзъртайки през прозореца на ролс-ройса.

— Да знам какво?