Джефри Арчър - Колчан, пълен със стрели

Когато влязох в ресторанта, установих прекомерно за моя вкус наличие на келнери и плюш. Не са за консумация, но пък могат да те накарат да платиш за тях. На една ъглова маса за двама седеше жена, която, макар и не в първа младост, изглеждаше елегантна. Носеше блуза от син крепдешин, а русите й коси бяха навити назад, откривайки лицето й в отново дошлия на мода стил от военните години. Това очевидно бе моята презокеанска почитателка, която ме поздрави със същия онзи маниер „Познавала съм ви през целия си живот“, с който щеше да го стори години по-късно на коктейла на литературната гилдия. Макар че тя имаше питие пред себе си, аз не си поръчах аперитив с обяснението, че никога не пия преди обяд — и с желанието да добавя „но веднага щом съпругът ви филмира моя роман, ще почна да го правя“.

Тя незабавно се впусна в последните холивудски клюки, като не просто подхвърляше имена, а разказваше с подробности, докато аз с неохота похапвах от чипса в купата пред мен. След няколко минути до масата изникна сервитьор и ни връчи две грамадни менюта в кожени подвързии с релефни надписи, със значително по-добри корици от тези на романа ми. Мястото определено вонеше на разточителство. Аз отворих менюто и проучих първия раздел с ужас; беше направо смазващ. Нямах представа, че обикновена храна, получена от Ковънт Гардън 11 11 Район в Централен Лондон, прочут със своя някогашен пазар за плодове, зеленчуци и цветя, сега превърнат в търговски център. — Б.пр. същата сутрин, може да добие такава унищожителна цена, само като бъде превозена до Мейфеър. Можех да й поръчам същите блюда на четвърт цена в моето любимо бистро на някакви си стотина ярда по-нататък и за мое още по-голямо притеснение забелязах, че ресторантът бе един от онези, които не упоменават цените на гостуващите менюта. Заех се да проуча дългия списък от френски блюда, което само ми напомни, че не бях ял прилично повече от месец — състояние на нещата, което явно щеше да се удължи с още един ден. Спомних си моят банков баланс и мрачно заключих, че вероятно ще ми се наложи да изчакам, докато агентът ми продаде исландските права на романа ми, преди отново да мога да си позволя солидно ядене.

— Какво бихте желали? — попитах галантно.

— Винаги предпочитам лек обяд — започна тя.

Въздъхнах с преждевременно облекчение, само за да установя, че „лек“ не означава непременно „евтин“.

Тя се усмихна мило, вдигайки поглед към сервитьора, чийто вид недвусмислено подсказваше, че той изобщо няма да се чуди откъде да си изкара следващото ядене, и поръча само късче пушена сьомга, последвано от две миниатюрни крехки агнешки котлетчета. После се поколеба, но само за миг, преди да добави „с малко салата“.

Аз проучих менюто с известна предпазливост, плъзгайки пръст по цените, а не по наименованията на ястията.

— И аз хапвам нещо леко за обяд — заявих неискрено. — Салатата на главния готвач ще ми е предостатъчна. — Сервитьорът очевидно се почувства оскърбен публично, но напусна миролюбиво.

Тя взе да бъбри за Копола и Премингър, за Ал Пачино и Робърт Редфорд, че и за Грета Гарбо, все едно й бе първа дружка. Беше достатъчно любезна да млъкне за момент и да ме попита над какво работя в момента. Щеше ми се да й бях отговорил — върху това, как ще обясня на жена си, че в банката са ми останали само шейсет и три пенса; но всъщност обсъдих с нея идеите си за следващ роман. Тя изглеждаше заинтригувана, но продължаваше да не споменава нито дума за своя съпруг. Може би трябваше да го сторя аз? Не. Не биваше да изглеждам напорист, нито да ми личи, че се нуждая от тези пари.

Храната пристигна, или по-точно нейната пушена сьомга, а аз седях и докато гризях едно хлебче, безмълвно наблюдавах как дамата поглъща банковата ми сметка. Вдигнах поглед само за да установя, че над мен е надвиснал келнерът за напитките.

— Бихте ли желали някакво вино? — попитах безразсъдно.

— Не, струва ми се — отвърна тя. Прибързах с усмивката. — Е, може би съвсем мъничко… нещо бяло и сухо.

Келнерът за напитките подаде друго подвързано в кожа меню, този път с релефен златен грозд върху корицата. Огледах страниците за половин бутилка, обяснявайки на моята гостенка, че никога не пия на обяд. Избрах най-евтиното. Само миг по-късно келнерът за напитките се появи с грамадна сребърна купа, пълна с лед, в която пълната наполовина бутилка изглеждаше като удавена, и също като мен, изцяло не на мястото си. Един стажант сервитьор прибра празната чиния, докато друг докара до масата ни голяма количка и сервира агнешките котлети и салатата на главния готвач. В същото време трети сервитьор приготви възхитителна гарнитура за моята гостенка, която накрая се получи по-голяма от моето основно блюдо. Нямах чувството, че мога да я помоля да си ги разменим.