Джефри Арчър - Колчан, пълен със стрели

Когато Джеймс Хийткоут бе отличен с титлата „полковник на херцозите“, императорът стоеше гордо на масата наред с трофеите, спечелени при Ватерло, Севастопол и Мадрид. Старинната статуетка остана там до пенсионирането на полковника и завръщането му в бащината къща в Йоркшир, където императорът отново се озова върху поставката над камината в гостната. Полковникът не беше човек, способен да пристъпи волята на своя покоен отец дори и в смъртта, затова остави ясни указания, според които семейната реликва трябваше неизменно да се предава на следващия първороден Хийткоут, освен в случай на сериозна заплаха за семейната чест. Полковник Джеймс Хийткоут, носител на войнския кръст, не приключи живота си със смъртта на воин; една вечер той просто заспа край камината с „Йоркшир Поуст“ в скута си.

Първородният син на полковника — преподобният Александър Хийткоут — по това време ръководеше скромно паство в енорията Мъч Хадам в графство Хартфордшир в Южна Англия. След като погреба баща си с военни почести, той сложи императора от династията Мин на поставката над камината в дома на викария. Малцина от членуващите в Съюза на майките оцениха шедьовъра, но една-две възрастни дами бяха чути да коментират изящната му изработка. Едва когато преподобният стана епископ и малката статуетка се озова в представителния му дом, императорът получи възхищението, което заслужаваше. Мнозина от онези, които го посещаваха и чуваха историята за това, как дядото на епископа се бе сдобил със статуетката, бяха удивени да научат за несъответствието между великолепната статуетка и нейната поставка. От това винаги се получаваше добра история за след вечеря.

Бог прибира дори собствените си посланици, но Той не го стори, преди да позволи на епископ Хийткоут да завърши завещанието си, в което упоменаваше, че оставя статуетката на своя син, повтаряйки дословно указанията на дядо си. Синът на епископа — капитан Джеймс Хийткоут, бе действащ офицер в полка на дядо си, тъй че статуетката от епохата на династията Мин се върна на масата в столовата в Халифакс. По време на отсъствието на императора полковите трофеи се бяха увеличили със спечелените при Ипър 10 10 Град в Западна Белгия, близо до границата с Франция, сцена на множество обсади и битки, особено през време на Първата световна война, когато е бил унищожен до основи. — Б.пр. , река Марн и Вердюн. Полкът отново бе във война с Германия и младият капитан Джеймс Хийткоут срещна смъртта по плажовете на Дюнкерк, без да остави завещание. Впоследствие английският закон, упоменатите желания на неговия прадядо и здравият разум взеха връх, в резултат на което малкият император стана притежание на двегодишния син на загиналия капитан.

Алекс Хийткоут, уви, не бе наследил нито духа, нито смелостта на своите юначни предци и израсна без всякакво желание да служи на когото и да било, освен на самия себе си. След като капитан Джеймс загина така трагично, майката на Александър започна да обсипва момчето с всичко, което й позволяваха оскъдните й доходи. Това не помогна особено, нито бе изцяло по вина на малкия Алекс, че се превърна, по думите на баба му, в разглезено и себично малко изчадие.

След като напусна училище малко преди да бъде изключен, Алекс установи, че не може да се задържи на една работа повече от няколко седмици. Неизменно се чувстваше задължен да харчи малко повече от онова, което самият той, а накрая и майка му, можеха да си позволят. Решавайки, че повече не е в състояние да понася този живот, почтената дама се пресели, за да се присъедини към всички останали Хийткоут, но не в Йоркшир, а на небето.

През шейсетте, буйни и пълни с живот, когато във Великобритания се появиха казината, младият Алекс заживя с убеждението, че е намерил идеалния начин да си изкарва прехраната, без да му се налага да работи каквото и да било. Създаде си собствена система за игра на рулетка, при която загубата бе изключена. Въпреки това обаче взе да губи, затова усъвършенства системата и тутакси загуби още повече; внесе нови подобрения в стратегията, които го доведоха дотам, че му се наложи да вземе назаем, за да покрие загубите си. И защо не? Случеше ли се най-лошото, казваше си той, винаги можеше да се раздели с малкия император от династията Мин.

Най-лошото не се забави особено, тъй като всяка от усъвършенстваните системи на Алекс го вкарваше във все по-големи дългове, докато в един момент казината взеха да го притискат да им се изплати. Когато накрая един понеделник сутринта Алекс получи гневно обаждане от двама джентълмени, които изглеждаха твърдо решени да приберат осемте хиляди лири, които Алекс дължеше на господарите им, и му намекнаха за телесни изтезания, в случай че въпросът не бъде разрешен в рамките на две седмици, Алекс отстъпи. В края на краищата указанията на неговия прапрадядо бяха пределно точни — статуетката от династията Мин трябваше да се продаде, при положение че семейната чест е застрашена.