Джефри Арчър: Колчан, пълен със стрели

— Смятате, че статуетката е хубава? — попита майсторът чрез преводача.

— Великолепна е — отвърна министърът. — Направо великолепна.

— Моите собствени изделия не са достойни да стоят до нея — добави скромно занаятчията.

— Не, не — възрази министърът.

При все това дребничкият майстор си даваше сметка, че думите на грамадния мъж бяха просто проява на любезност, тъй като сър Александър държеше статуетката от слонова кост по начин, изразяващ онази любов, която изпитваше към нея и старецът.

Министърът сведе поглед към занаятчията и с усмивка му върна императора Кунг, след което изрече може би единствените недипломатични слова в своята трийсет и пет годишна практика на верен служител на кралицата и страната си.

— Как ми се ще да беше моя!

Сър Александър тутакси съжали, че е изразил гласно мислите си, чувайки мандаринът да ги превежда, защото великолепно знаеше, че според древната китайска традиция, ако почитан гост пожелае нещо, собственикът ще се издигне в очите на своите близки, като му го подари.

Докато подаваше фигурката обратно на министъра, върху лицето на стария майстор се изписа искрена болка.

— Не, не, аз само се пошегувах — побърза да възрази сър Александър, опитвайки се да върне статуетката на нейния собственик.

— Бихте лишили от чест скромния ми дом, ако не приемете императора, Ваше Превъзходителство — заяви тревожно старецът и мандаринът кимна тържествено в знак на потвърждение.

Известно време министърът остана безмълвен.

— Аз накърних честта на своя собствен дом, сър — отвърна той и погледна към мандарина, чието изражение остана непроницаемо.

Дребничкият занаятчия се поклони.

— Трябва да прикрепя поставка на статуетката — рече той, — иначе няма да можете да я сложите на видно място.

Той отиде в един ъгъл на помещението и отвори дървено сандъче, в което имаше поне стотина поставки за собствените му статуетки. Затършува из него и избра една, украсена с малки тъмни фигурки, към която министърът не прояви никакъв интерес; при все това тя великолепно подхождаше на статуетката. Старецът увери сър Александър, че макар и да не знае нищо за историята на поставката, тя очевидно също е дело на вещ майстор.

Смутеният министър прие подаръка и направи безуспешен опит да изрази своята благодарност. Сър Александър и непроницаемият мандарин напуснаха малката работилница, а занаятчията ги изпрати с нисък поклон.

Докато групата пътуваше обратно към Пекин, мандаринът забеляза ужасното състояние, в което се намираше министърът, и необичайно за него заговори пръв:

— Без съмнение Ваше Превъзходителство е запознат със стария китайски обичай, според който, ако някой непознат е проявил към вас щедрост, вие трябва да върнете любезния жест до края на календарната година.

Сър Александър се усмихна в знак на благодарност и се замисли над думите на мандарина. Щом се прибра в резиденция си, той незабавно отиде в богатата библиотека на посолството, за да се опита да установи реалната стойност на миниатюрния шедьовър. След усърдно проучване попадна на рисунка на статуетка от епохата на Мин, представляваща почти точно копие на настоящата му собственост, и с помощта на мандарина успя да изчисли действителната й стойност — цифра, възлизаща на почти тригодишното възнаграждение на един служител на Короната. Министърът обсъди проблема с госпожа Хийткоут и тя не остави никакво съмнение у своя съпруг по отношение на действията, които бе длъжен да предприеме.

В последвалата седмица министърът изпрати личен пратеник с писмо до своите банкери „Каутс & Ко“ на ул. „Странд“ в Лондон с молба да преведат значителна част от спестяванията му в Пекин, при това възможно най-скоро. Когато след малко повече от два месеца сумата пристигна, министърът за пореден път се обърна към мандарина, който изслуша въпросите му и седмица по-късно му предостави подробностите, които бе поискал.

Мандаринът бе открил, че дребничкият майстор на име Юнг Лий произхожда от старата и доверена фамилия Юнг Шау, чиито членове са занаятчии от близо пет столетия. Сър Александър научи освен това, че произведения на мнозина от предците на Юнг Лий са красили дворците на манджурските принцове. Самият Юнг Лий вече се чувствал стар и желаел да се оттегли сред хълмовете над селото, където всички негови предци се разделяли с живота. Синът му бил готов да поеме работилницата и да продължи семейната традиция. Министърът благодари на мандарина за усърдието и помоли за една последна услуга. Мандаринът изслуша със съчувствие посланика от Англия и се върна в двореца да подири съвет.