Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

— Разбира се. А сега разкажете ми нещо за себе си. Къде сте отседнали в Шарнвил и колко дълго ще останете?

— В „Екселсиор“ съм и ще остана тук най-малко месец.

— Харесва ли ви „Екселсиор“?

Тя направи гримаса.

— Има ли човек, на когото да му харесва да живее в хотел?

— А ще ви заинтересува ли двустаен обзаведен апартамент с кухня?

Зелените й очи светнаха.

— Защо не! Би било чудесно!

— В такъв случай мога да уредя един празен апартамент в моя блок. Мога да уредя да го наемете за този месец. — Направих знак на келнера да донесе сметката. — Искате ли да го разгледате?

— Ами да, благодаря, г-н Лукас.

Погледнах право в големите зелени очи.

— Наричайте ме Лари, Гленда. Ще бъдем съседи. Моят апартамент е на отсрещната страна на коридора.

На следващата сутрин тя се премести в апартамента. Позвъних на Алек Мансън, казах му за Гленда, обясних, че прави репортаж в Шарнвил за „Ди Инвестър“ и би искала да поговори с него.

Със сухия си глух глас той отвърна, че може да го посети по всяко време. Обадих се на Гленда, че съм й уредил среща, и предложих, ако няма запланувано нещо по-добро, да вечеряме заедно.

Този път я заведох в ресторант за морски храни. Докато пътувахме по крайбрежния път, попитах я как се е оправила с Мансън. Тя повдигна в безпомощност нежните си ръце, после ги отпусна в скута.

— Все едно да интервюираш стрида. Позволи ми да снимам банката отвън, както и фоайето. Когато го попитах за охранителната система, онемя. Разказът ми няма да стане, Лари.

— Предупредих те. В края на краищата, Гленда, ако те въведе в тайните на обезопасяването на банката, тя не би останала за дълго най-сигурната банка в света, нали така?

Засмя се.

— Бележиш точка, но каква история пропуснах! — погледна ме. — Все пак можеш да ми кажеш.

— Мога, но не искам. Бранигън има планове да открие още четири клона по крайбрежието и аз ще поема работата по обезопасяването им. Искам този договор. Бранигън е много хитър. Веднага ще научи, че съм се разприказвал. Съжалявам, Гленда.

— Е, добре. — Тя присви рамене.

Пристигнахме в ресторанта и се настанихме на запазената за нас маса. След като прегледахме менюто, и двамата се спряхме на омари.

Докато чакахме, тя попита:

— Как е с престъпността в Шарнвил?

— Нямам представа. Обърни се към шерифа Джо Томсън. Ще се радва да те осведоми. От време на време играя голф с него. Истинска лисица е.

След като привършихме с вечерята, реших, че е време и аз да науча нещо за личния й живот.

— Е, Гленда, сега е мой ред да те поразпитам. Омъжена ли си? — С вълнение зададох този въпрос.

— Да… но нищо не излезе. — Понамръщи се. — Аз съм жена, която работи. Сбърках, че се омъжих за него.

— Всички бъркаме.

— Предполагам. — Погледна ме и се усмихна. — Но ще ти призная, понякога се чувствам уморена от работата си: някаква вечна надпревара, някакво вечно ловуване. Живот по хотели, по мотели. Има удовлетворение, но… — Присви рамене.

— Някога мислила ли си отново да се омъжиш? — попитах, като гледах право в нея.

Тя настръхна, а зелените й очи изгубиха блясъка си.

— Нищо не може да спре човека да си мечтае, не е ли така? — Бутна чинията настрани. — Храната беше хубава.

— Кафе?

Кимна с глава.

Последва дълга пауза, през която и двамата останахме вгледани в океана и в блещукащата луна. Изгарях от желание да я прегърна, но знаех, че това би било грешка. Искаше ми се да й кажа, че я обичам. Искаше ми се да й кажа, че имам куп пари, че мога да й осигуря дом и желая да бъде с мен до края на живота ми, но си рекох, че трябва да почакам, докато самата тя не ми даде някакъв знак. Трябваше да бъда търпелив. Разполагах с цял месец.

Върнахме се в жилищния блок, изкачихме се с асансьора до десетия етаж и спряхме в нерешителност пред нейната врата.

— Благодаря ти, Лари. Беше чудесна вечер.

— Искаш ли да излезем и утре?

Тя ме изгледа замислено, после поклати глава.

— Не. Утре ела на вечеря при мен. Аз ще приготвя. — После се усмихна. — Странно е как хората се срещат. — Сложи длан върху рамото ми. — До утре в осем — и като се наведе към мен, допря леко устни до бузата ми, усмихна се и изчезна в апартамента, затваряйки тихо вратата.

За един доста дълъг момент останах неподвижен, втренчен във вратата, като знаех, че сега нашите химически елементи се бяха слели. Едва можех да го повярвам.

Седяхме един до друг на канапето. Една-единствена лампа хвърляше сенки в стаята. Ядохме най-хубавото ядене, което някога ми е предлагано: супа от раци и пуешки гърди с ориз в соев сос. Изпихме по три обилни дози мартини и си поделихме бутилка „Божоле“. Никога не съм се чувствал толкова приятно, така доволен.