Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

Той надникна в слабо осветената стая. Малките му очи се спряха на мен и веждите му подскочиха нагоре. После хвърли поглед към масата за хранене, която недвусмислено свидетелстваше, че Гленда и аз бяхме вечеряли заедно. Свали шапката си „Стетсън“ 4 4 Мека шапка, наречена на името на производителя й, носена от австралийските войници. — Бел.пр. .

— Извинявайте за късното посещение, г-жа Марш, но като видях да свети, помислих, че мога да се отбия и да ви оставя данните за вашия разказ за престъпността, след като е толкова спешно. — После вдигна към мен ръка за поздрав. — Привет, гражданино.

— Здравей, Джо — отвърнах с дрезгав глас.

— Колко мило от ваша страна, шерифе — каза Гленда напълно спокойна. — Влезте. Г-н Лукас тъкмо си тръгваше. Намина, за да ми разкаже своите интересни истории за Шарнвил.

— Така ли? — Погледът на ченгето се насочи към мен, след което се върна към нея. — Лари с положителност познава този град. Можете да го считате за един от създателите му. Няма да влизам. Жена ми ме чака за вечеря. — Той й подаде плик. — Ще намерите тук всички сведения, г-жа Марш. Ако ви е нужна допълнителна информация, знаете къде да ме откриете. — Махна ми с ръка. — Доскоро, гражданино. — После, като си сложи стетсъна, се отправи към асансьора.

Останахме неподвижни, лице в лице, докато не чухме да се затваря вратата на асансьора, след което вдигнахме очи един към друг.

Разговорът ни беше окончателно прекъснат.

Само три минути преди това до болка исках да се любя с нея, а и тя желаеше същото. Не и сега.

— Ще тръгвам — рекох неуверено. — Този човек държи пръста си върху пулса на града. От сега нататък трябва да бъдем много по-внимателни, Гленда.

Тя вдигна ръце в жест на отчаяние, после ги отпусна.

— За момент помислих… — извърна поглед. — Никога не ми върви… никога!

— Ако Бранигън или Мансън, или кметът разберат, че съм се навъртал около омъжена жена, Гленда, ще имам неприятности, а те ще се отразят на моя бизнес. Имам и партньор, с когото трябва да се съобразявам. На всяка цена се налага да бъда внимателен.

Тя леко потръпна, след това се обърна и впери поглед в мен.

— Да се навърташ ли? Така ли наричаш чувствата ни?

— Гленда! Разбира се, че не! Но те това ще си помислят.

Тя се усмихна насила.

— Не се тревожи толкова. Казах ти, че се виждаме за последен път. Обещах, че няма да преча на възхода ти към благополучие. — Горчивината в гласа й ми подейства като удар с камшик, но все пак трябваше да си вървя. Сигурен бях — Томсън чака долу в колата, за да се увери, че съм си тръгнал.

— Ще ти се обадя, Гленда. Трябва само да бъдем по-предпазливи, нищо повече. — Пристъпих към нея, но тя отстъпи назад, като поклати глава. — Гленда, нужно е само да действаме по план! В никакъв случай не мога да оставя нещата на случайността.

— Разбрах го. — И отново се усмихна насила. — Сбогом, Лари. — Обърна ми гръб, влезе в стаята си и захлопна вратата.

В този момент всичките ми мисли бяха насочени към това дали Томсън, седнал в колата си, чакаше да види ще се появи ли светлина в апартамента ми.

Бързо прекосих коридора, отключих входната врата и влязох. Преди да запаля осветлението, отидох до прозореца и предпазливо погледнах надолу към улицата. Колата му беше още пред сградата. Запалих осветлението, после, без да бързам, за да му дам време да ме види, бавно дръпнах пердетата.

Той запали колата и си замина.

Два дни по-късно, когато тъкмо бях прибрал сутрешната поща, Бил Диксън връхлетя в кабинета ми. Не го бях виждал от предишната седмица. Занимаваше се със строежа на сграда на около сто километра от Шарнвил.

— Здравей, Бил — рекох. — Кога се появи отново?

— Снощи. — Остави на пода тежката си чанта за документи и тръгна право към мен. — Обаждах ти се, но те нямаше в офиса.

По това време трябва да съм бил долу на брега, търсейки усамотение, за да се опитам да реша какво да правя занапред с Гленда. Знаех, че се намирам в трудно положение. След като дълго бях крачил в размишления напред-назад из всекидневната в нощта, когато се бяхме разделили, а в мен все още звучеше гласа й, който казваше „Копнея за теб“, накрая бях отхвърлил предпазливостта, бях прекосил коридора и бях натиснал звънеца й. Тогава трябва да е било 1:30. Тя не отвори вратата. Отново позвъних и в този момент чух асансьорът да се изкачва. Върнах се, озъртайки се, в апартамента си. На следващата сутрин, преди да тръгна за офиса, пак позвъних на вратата й, но не последва никакъв отговор. В офиса, щом успях да се освободя от пощата, й се обадих. Никой. По обед, след като безуспешно се бях опитвал да се свържа отново с нея, вече бях луд за връзване. Трябваше да говоря с нея! Но трябваше да разговаряме на място, където никои любопитни очи нямаше да могат да ни видят. Ако беше разведена, нямаше да има никакъв проблем, но аз започвах да си мисля, че може би нейният съпруг беше нагласил да я следят, и ако ме посочеше като мъжа съперник, това силно щеше да навреди на представата за мен в Шарнвил, както и на бизнеса ми. Бил и аз щяхме да застроим всичко наоколо, стига да получехме финансова подкрепа. Това звучи смахнато в днешни дни, но аз познавах Шарнвил: от известните му граждани се очакваше да се държат прилично, а сега аз бях известен гражданин.