Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

Много приглушено Бинг Кросби 3 3 Бинг Кросби (1904 — 1971) — американски певец и актьор. — Бел.пр. пееше „Мракът на нощта“ от касетата, която беше пусната.

Чувствайки я до себе си, сред цялата тази атмосфера, при този прекрасен глас, който се лееше, след храната и питиетата — ето това беше моят върховен момент. Усещах, че никога няма да бъда толкова щастлив, никога няма да ми е така леко. Беше паметен момент, който не трябваше да се изпуска и за който щях да си спомням цял живот.

Не ми се говореше. Не ми се щеше и тя да говори. Искаше ми се единствено да си седя тук, да си пия полека, да слушам този глас, да я гледам, както се беше отпуснала назад със затворени очи, със сенките от лампата, които правеха лицето й да изглежда още по-прекрасно, отколкото беше.

Песента свърши и настъпи неочаквано празнота в доста мизерно обзаведената, но уютна стая. Тя отвори очи и ми се усмихна.

— Всяко нещо накрая свършва — пресегна се и изключи касетофона.

— Великолепно беше — рекох. — Храната беше великолепна. — Погледнах към нея. — Ти също си великолепна.

Тя си взе цигара, облегна се пак назад, но беше далеч от мен.

— Миналата вечер ме попита дали понякога си мисля отново да се омъжа. Искам да знаеш за Алекс, моя съпруг.

Вниманието ми се изостри.

— Твоят бивш съпруг?

— Все още съм омъжена за него.

Усещането ми за пълнота се изпари. Поприведох се напред и се втренчих в нея.

— Още си омъжена за него? Мислех, че си се развела.

— Ще ми се да беше така. — Тя се загледа в пламъчето на цигарата си. — Господи, колко ми се иска да беше така!

— Но защо не си го направила? — Сега вече се бях привел напред с ръце, свити в юмруци. — В какво е проблемът?

— Не познаваш Алекс. С него винаги има проблеми. Не иска да ми даде развод.

— Не разбирам, Гленда. Той ли те напусна, или ти го напусна?

— Аз го напуснах. Не можех повече да остана при него. Жените не го интересуват. Той от нищо не се интересува, освен от пари и от себе си.

— Кога го напусна?

— Преди около шест месеца.

— Трябва да съществува някакъв начин да се отървеш от него.

Тя сви рамене.

— Мога да се откупя. Срещу 20 000 долара ще ми даде развод. Толкова е жалък и долен.

— Смяташ, че за 20 000 долара можеш да се отървеш от него?

— Защо да говорим за това? — Размърда се припряно и изтръска пепелта в пепелника. — Исках да знаеш, Лари, защото съм влюбена в теб. — Сложи длан върху ръката ми. — Мислех, че мога да вървя през живота сама, но ето че срещнах теб и нещата се промениха. Странното е, по-скоро е страшно, как една жена среща даден мъж и тогава нещо се случва. Това може да е нашата последна среща, Лари, и мисля, че е така. Знам, че имаш пари, и знам, че ме обичаш, но не мога да бъда купена. — Тя погледна право в мен. — Не ми казвай, че ще дадеш на Алекс пари, за да ми върнеш свободата. Това би било неприемливо за мен! Ще работя и сама ще се откупя. Надявам се, че до две години ще успея да му платя, но не искам да те карам да чакаш толкова време.

— Мога да ти дам парите на заем, Гленда! Няма да е подарък, ще бъде заем, а когато ти е възможно, ще ми ги върнеш.

— Не! — Тя скочи на крака. — Става късно.

Аз също се изправих, обвих ръце около нея и я притеглих към себе си.

— Добре — рече тя с лице, съвсем близо до моето. — Само този път, Лари. Копнея за тебе. — Тялото й се притисна към моето.

И в този момент звънецът на входната врата иззвъня. Издрънчаването ни подейства като електрически ток. Отскочихме един от друг и погледнахме и двамата към вратата, от която се влизаше направо във всекидневната.

— Не отваряй — прошепнах.

— Трябва. — Посочи към дръпнатите встрани пердета. — Все пак, който и да е отвън, знае, че съм вкъщи.

— Ще се скрия. — Бях в паника и беше обяснимо. Сега в Шарнвил на мен гледаха като на един от неговите първи граждани. Бях на равна нога с всички важни клечки в „Кънтри клъб“. Ако ме завареха в апартамента на омъжена фоторепортерка, това щеше да предизвика вълна от клюки, които можеха да опетнят сегашния ми облик.

— Не! — рече тя рязко.

Скован от страх, с барабанящо сърце я видях да прекосява дневната и да отваря входната врата.

На прага стоеше последният човек, който бих искал да видя — шерифът Джо Томсън.

Както бях казал на Гленда, аз играех голф с Томсън. Разбирахме се отлично, но докато се придвижвахме по игрището и разговаряхме, бях установил, че този човек е ченге по призвание. На възраст около четирийсет и пет, той беше висок, мършав, жилав и работеше в полицията от близо двайсет години. Имаше лице на настървен орел: малки полицейски очи, закривен нос и тънки като цигарена хартия устни. Докато играехме голф, личеше, че е изоставил грижите си, но му липсваше всякакво чувство за хумор. Приемаше голфа на сериозно и имах усещането, че когато е на работа, може да бъде напълно безмилостен.