Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

— „Си Роуд“ ли? — Беше с наднормено тегло, а на гърдите си имаше цяло килимче от черни косми. Изглеждаше толкова интелигентен, колкото би могъл да бъде един ампутиран крак. — „Си Роуд“? — Почеса се по косматите гърди. — Да-а… „Си Роуд“? — Сбърчи вежди. — Да-а… вървиш направо, завиваш наляво и си там.

— Благодаря — рекох.

— Пак заповядай. Приятен ден. — И той се затътри отново към морето.

Продължих по пътя и тъкмо се канех да свия наляво, когато чух някакъв глас да ме вика. Спрях и се обърнах.

— Приятел, съжалявам. Търсеше „Си Роуд“, нали?

Слънцето вече се беше вдигнало високо и както си бях облечен за в града, от мен се лееше пот.

— Да.

— Обърках се, приятел. Трябваше да свиеш надясно.

Идеше ми да го удуша.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да се върна до кръстопътя горе, за да поема по пътя вдясно?

Той се почеса по гърдите, сбърчи замислено вежди и кимна.

— Да. Точно така, приятел.

Вече бях тръгнал обратно, когато подвикна:

— Имаш ли деца, приятел?

Без да спирам, отговорих, че нямам.

— Ако знаеш само какъв си късметлия… — Гласът му заглъхна, тъй като се бях отдалечил.

Бунгалата покрай крайбрежния път бяха още по-луксозни от другите, край които бях минал. Стърчаха сред огромни градини и бяха заобиколени с жив плет или с каменни огради. На нито едно от тях не се виждаше номер: само табели, които съобщаваха: „Гнездото“, „Щастлив дом“, „Ти и аз“ — разни налудничави наименования, измислени от хората за техните къщи.

Бях изминал около стотина метра, когато попаднах на някаква тийнейджърка, увиснала на портата на голямо бунгало. Беше тънка като молив, привлекателна и носеше дънки и фланелка. Огледа ме с разбиращи очи и закачливо ми се усмихна.

— Здрасти — рече.

Спрях се.

— Търся номер 14 на „Си Роуд“.

Усмивката й стана още по-закачлива, почти дяволита.

— Шийла ли търсиш?

— Точно така. Познаваш ли я?

Нацупи се.

— Мама не ми разрешава да говоря с нея, но когато я няма, аз я поздравявам.

Тъй като бях любопитен да узная нещо повече, попитах:

— Майка ти какво има против нея?

Момичето сбърчи нос.

— Мама е старомодна. Понеже Шийла си има едно-две гаджета, мама твърди, че тя е курва.

— А къде се намира бунгалото й?

Отново се появи дяволитата усмивчица.

— Ако бях на твое място, не бих отишла там точно сега. В момента дебелият й приятел е при нея. Той е стар и грозен, но сериозното й гадже е супер. Когато на Шийла не й се плува, той идва да плува с мен… ако мама я няма. — Тя изхихика.

Като се опитвах да измъкна още информация, попитах:

— Откъде знаеш, че другият е сериозното й гадже? Дебелият също би могъл да й бъде сериозно гадже, не е ли така?

— Глупости. Дебелият идва само веднъж в месеца, а Хари живее с нея.

— Хари ли?

Побиха ме ледени тръпки. После си рекох, че Хари е често срещано име, но въпреки това инстинктът ми подсказваше да проверя.

— Хари… да не е един висок, слаб, с брада?

Тя се ококори.

— Точно така… познаваш ли го? — С едната си ръка се държеше за вратата, като се полюшваше напред-назад, а с другата прибра от раменете дългата си хубава коса. — Ти как се казваш? И откъде познаваш Хари?

— Не разбрах къде мога да намеря Шийла?

— В края на пътя. Единственото бунгало с номер. Откъде познаваш Хари?

Дрезгав глас изрева отнякъде:

— Джени! Ела тук веднага!

Момичето направи гримаса.

— Това е мама. Доскоро. — Слезе от вратата и се затича към бунгалото.

Докато вървях надолу по песъчливия път, започнах да се питам какво всъщност ставаше. Казах си, че не трябва да си правя прибързани изводи. Възможно беше да има стотици брадати мъже на име Хари.

В главата ми беше каша, но се забързах напред. В края на пътя се виждаше висок жилав плет, зад който се криеше бунгало. На вратата висеше номер 14. Отворих и надникнах в голямата градина. Пред мен в дъното на лъкатушеща пътечка изникна ниско, но просторно бунгало. Бързо минах по пътечката и се озовах пред входната врата.

Как ли щях да бъда посрещнат, когато Бранигън разбереше, че съм успял да го открия чак в любовното му гнездо? За момент се поколебах, след което натиснах звънеца.

Някъде вътре в бунгалото чух дрънченето да отеква. След известно време вратата се отвори.

На прага по пижама, с разрошена червена коса и широко ококорени очи стоеше Гленда.

Банда деца, облечени като каубои, нахлуха в градината. Играчките пищови, които носеха, бяха съвършени копия на истинските. Докато се стреляха едно друго, пукотът на пищовите им ужасно напомняше за действителна стрелба.